В стаята на смъртта

Стивън КингВ стаята на смъртта

Тук царуваше смъртта. Флечър го разбра още щом вратата се отвори. Подът беше покрит с неугледни сиви плочи. Върху захабената бяла каменна облицовка на стените тук-там се виждаха по-тъмни петна, може би кръв — в стаята несъмнено се бе проляла доста кръв. Крушките на тавана бяха защитени с метални решетки. Насред стаята имаше дълга дървена маса, зад която седяха трима души. Отпред беше поставен празен стол, който очакваше Флечър. До стола стоеше количка. Предметът върху нея беше покрит с платнище като недовършена скулптура в ателиета на ваятел.

Флечър беше завлечен до предназначения за него стол. Малко се олюляваше в желязната хватка на охраната, но нямаше нищо против. Ако изглежда по-замаян, отколкото е в действителност, по-зашеметен и по-неадекватен, толкова по-добре. Оценяваше шансовете си да се измъкне от това подземие в Министерството на информацията като едно на трийсет, може би дори това бе твърде оптимистична оценка. Във всеки случай нямаше намерение да ги намали допълнително, давайки си вид на човек, който е дори мъничко нащрек. Подутото око, подпухналия нос и разбитата долна устна може и да му помогнат в това отношение, както и засъхналата кръв с формата на козя брадичка. В едно бе сигурен: ако той излезе от тази стая, това ще означава смърт за останалите — охраната и тричленния трибунал на масата. Флечър чеше журналист и никога не бе убивал нещо по-голямо от стършел, но ако се наложеше да отнеме човешки живот, за да излезе от тази стая, щеше да го направи. Представи си сестра си, отгледана в усамотение за пост и молитва. Представи си я как плува в река с испанско име. Представи си слънчевата светлина, която позлатява речните води по пладне — неспокойна светлина, която блести ослепително. Стигнаха до стола. Охраната го блъсна да седне и Флечър едва не се спъна.

— По-леко, по-леко, не бива така, без инциденти — каза единият от седящите край масата. Този е Ескобар. Обърна се към охраната на испански. Вляво седеше друг мъж. В дясно седеше жена на около шейсет години. Жената и другият мъж бяха слаби. Ескобар беше дебел и мазен като лоена свещ. Изглеждаше като типичните мексиканци по филмите. Направо имаш чувството, че всеки момент ще изтърси: „Знашки? Знашки? За к’во са ни тия скапани знашки.“ И все пак това беше главният министър на информацията. Понякога четеше на английски по местния телевизионен канал прогнозата на времето. После приятелите му неизменно го затрупваха с писма. С костюм не изглеждаше мазен, а просто пухкавичък. Флечър отлично знаеше всичко това. Беше написал три-четири статии за Ескобар. Колоритна фигура. Говореше се, че обичал да изтезава арестантите. Цетралноамериканският Химлер — мислено отбеляза Флечър и с изненада установи, че чувството му за хумор — при тези условия зачатъчно, естествено — функционира и когато човек е сграбчен от неистов ужас.

— Белезници? — отвърна на испански охраната и извади пластмасови белезници. Флечър се постара да изглежда все така замаян и неразбиращ. Сложат ли му белезници, свършено е. Спокойно можеше да се откаже от всичките си шансове, били те едно на трийсет или едно на триста.

Ескобар се обърна за миг към жената вдясно. Тя беше мургава и имаше смолисточерна коса, която рязко контрастираше с прокрадващите се тук-там сребристи кичури. Спускаше се по челото и раменете й, сякаш разрошена от ураган. С тази прическа напомняше на Елза Ланчестър в „Годеницата на Франкенщайн“. Флечър се вкопчи в това сравнение с разпаленост, граничеща с паника, както се вкопчи в мисълта за ослепителните отражения в речната вода и сестра си, която върви към брега с приятелките си и се смее. Трябваха му образи, не идеи. В момента образите бяха лукс. На подобно място идеите не вършат работа. На подобно място на човек му хрумват единствено вредни идеи.

Жената леко кимна на Ескобар. Флечър я беше срещал по коридорите на сградата — винаги се обличаше с безформени рокли като тази, с която беше и сега. Тъй като постоянно се мотаеше около Ескобар, досега я бе смятал за негова секретарка, личен помощник, може би дори биограф — Господ е свидетел, че хора като Ескобар са достатъчно суетни да настояват за подобни екстри. Вече се питаше дали не е тъкмо обратното — дали тя не е шефът.

Във всеки случай Ескобар се задоволи с кимване. Обърна се към Флечър с усмивка. Най-сетне отговори на охраната, но на английски:

— Не ставай смешен, прибери ги. Господин Флечър е тук само за да ни съдейства по няколко въпроса. Скоро ще бъде на път за родината си… — Ескобар въздъхна дълбоко, сякаш да изрази огромното си съжаление, — … но междувременно е наш почетен гост.

„За к’во са ни тия скапани белезници“ — рече си Флечър.

Жената с вид на годеницата на Франкенщайн и смугъл тен се наведе към Ескобар и му прошепна нещо, закривайки уста с длан. Той кимна с усмивка.

— Естествено, ако нашият гост се опита да направи някоя глупост или предприеме агресивни действия, ще трябва да стреляш, Рамон. — Захили се гърлено — пухкав смях на пухкав човек за пред телевизионна камера — и повтори казаното на испански за Рамон. Охранителят кимна сериозно, затъкна белезниците в колана си и отстъпи в периферията на зрението на Флечър.

Ескобар отново насочи вниманието си към госта. Извади от джоба на изпъстрената си с папагали и листа широка памучна гуаябера червено-бял пакет „Марлборо“ — любимата марка на пушачите от третия свят.

— Цигара, господин Флечър?

Флечър посегна към пакета, който Ескобар постави на ръба на масата, сетне отдръпна ръка. Отказа цигарите преди три години и предполагаше, че ако сега запали, ще възвърне навика си да пуши — най- вероятно и да пие силен алкохол — но в момента не изпитваше нито желание, нито нужда от цигара. Просто искаше да видят, че пръстите му треперят.

— Може би след малко. В момента цигарата може да…

Какво? За Ескобар нямаше значение — той кимна разбиращо и постави червено-белия пакет на ръба на масата. Флечър за миг имаше болезнено видение — представи си как спира на будката за вестници на Четирийсет и трета улица и си купува пакет „Марлборо“. Свободен човек, който купува блажената отрова на Нюйоркска улица. Даде си дума, че ако се отърве, ще го направи. Като хората, дето ходят на поклонение в Рим или Йерусалим, като се излекуват от рак или прогледнат.

— Онези, които са ви причинили това… — Ескобар махна с не особено чистата си ръка към лицето на Флечър — … бяха наказани. Не много строго, за което обаче, както ще забележите, се въздържам да се извиня. Тези хора са патриоти, като нас тук. Какъвто сте и вие самият, нали, господин Флечър?

— Предполагам. — Имаше задача да ги предразположи с изплашения си вид на човек, който е готов да каже какво ли не, само и само да се измъкне. Задачата на Ескобар пък бе да успокои мъжа на стола, че подутото му око, сцепената му устна и разклатените му зъби са дребна работа — станало е недоразумение, което скоро ще бъде изгладено, след което той ще бъде освободен да си върви. Още си даваха труд да се лъжат, дори тук — в стаята на смъртта.

Ескобар насочи вниманието си към Рамон и енергично заговори на испански. Флечър не владееше езика толкова добре, та да долови всички подробности, но пък не можеш да прекараш пет години в тая задръстена столица, без да научиш това-онова — испанският е най-трудният език на света, както Ескобар и Годеницата на Франкенщайн несъмнено знаеха.

Ескобар попита дали багажът на Флечър е стегнат и стаята му в хотел „Магнифисънт“ е освободена:_Si_. Пред министерството чака ли кола, която да закара господин Флечър на летището, когато разпитът свърши — Si, намира се на ъгъла на улица „Пети май“.

Ескобар отново се обърна към Флечър и каза:

— Разбрахте ли какво го попитах? — Неясният му говор отново напомни на Флечър за телевизионните му изяви: Ниско налягане? К’во ниско налягане? За к’во ни е т’ва скапано ниско налягане.

— Питам дали стаята ви е освободена… макар че след цялото това време сигурно я приемате по-скоро като квартира… и дали отвън чака кола, която да ви откара на летището, като приключим разговора. — Само че докато говореше на испански, не употреби думата „разговор“.

— Н-наистина ли? — попита с вид на човек, който не може да повярва в дяволския си късмет. Така поне се надяваше.

— Ще излетите с първия полет на „Делта“ за Маями — съобщи Годеницата на Франкенщайн без следа от испански акцент. — Ще получите паспорта си веднага щом самолетът кацне на американска земя. Няма