да пострадате и няма да бъдете задържан тук, господин Флечър — не и ако ни сътрудничете — но да сме наясно от сега — ще бъдете депортиран. Изритан. Както казват американците, ще ви бием дузпата.
Беше много по-изпечена от Ескобар. Напушваше го на смях, като се сетеше, че я е смятал за негова подчинена.
— Разбирам — отвърна.
Ескобар беше извадил цигара от пакета. Запали я с позлатено „Зипо“ с инкрустация от фалшив рубин.
— Значи сте готов да съдействате на разследването, господин Флечър?
— Имам ли избор?
— Човек винаги има избор, но ми се струва, че чергата под краката ви е доста поизтъняла в нашата страна. Нали така казвате в Америка?
— Почти — отвърна Флечър, а в същото време мислено си отправи следното предупреждение:
Ескобар се приведе над масата и го изгледа сериозно:
— Отричате ли, че през последните четиринайсет месеца сте предоставяли сведения на човек на име Томас Херера, който на свой ред ги е препредавал на комунистически метежник на име Педро Нуньес?
— Не. Не отричам. — За да изиграе както подобава ролята си в представлението, заключващо се в разликата между думите „разговор“ и „разпит“, сега бе моментът да започне да се оправдава, да се опитва да обясни. Сякаш историята на човечеството познава случай, в който политически спор е бил спечелен в подобна стая. Но подобно поведение не му беше присъщо. — Всъщност мина повече време. Почти година и половина, струва ми се.
— Вземете си цигара, господин Флечър. — Ескобар отвори едно чекмедже и измъкна тънка папка.
— За сега не. Благодаря.
— Окей. — Ескобар, разбира се, го произнесе като „хо-кей“. Понякога, когато четеше прогнозата за времето, момчетата от апаратната налагаха върху синоптичната карта снимка на жена по бикини. Когато забележеше, Ескобар се смееше, размахваше ръце и се тупаше по гърдите. Беше комично. Като „хо-кей“. Като
Ескобар отвори папката, стиснал цигарата в предните си зъби, в резултат на което димът влизаше право в очите му. Така пушеха по уличните ъгли тукашните старци, които и до ден-днешен носеха сламени шапки, сандали и провиснали бели панталони. Ескобар се усмихна — макар и с плътно затворени устни, като внимаваше да не изпусне марлборото на масата, но важното бе, че се усмихна. Извади от папката гланцирана черно-бяла фотография и я плъзна към Флечър.
— Това е приятелят ви Томас. Не изглежда добре, нали?
Снимката представляваше контрастно изображение анфас. Напомняше на произведенията на прословутите фоторепортери от четирийсетте и петдесетте години, известни с прозвището „Уиджи“. Беше снимка на мъртвец. Очите бяха отворени. Отражението на светкавицата придаваше известна живина. Не се виждаше кръв — само един белег, при това веднага ставаше ясно, че заснетият е мъртъв. Следите от гребена още личаха в току-що сресаната му коса, а очите му блестяха, но с отразена светлина. Веднага ставаше ясно, че е мъртъв.
Белегът беше разположен върху лявото му слепоочие — имаше формата на комета и изглеждаше като обгорено с барут, но не се виждаше дупка от куршум или кръв. Дори малокалибрен пистолет, който е бил насочен достатъчно отблизо, за да остави следи от обгаряне, щеше да го обезобрази.
Ескобар прибра снимката в папката и сви рамене, сякаш искаше да каже:
— Не ни се искаше да ви притесняваме. Кому е нужно? Ние сме малък народ в малка страна. „Ню Йорк Таймс“ е велик вестник във велика страна. Разбира се, не сме лишени от гордост, но… — Той почука с пръст по слепоочието си. — Нали разбирате?
Флечър кимна. Томас не слизаше от погледа му. Макар и прибрана в папката, пред очите му бе снимката — следите от гребен в черната коса. Флечър е споделял трапезата на Томас, седял е на пода в дома му и е гледал анимационни филмчета с най-малкото му дете — момиченце на четири-пет годинки. „Том и Джери“, в превод на испански.
— Не искахме да ви притесняваме — продължаваше Ескобар, а тютюневият дим се издигаше към челото му, разливаше се по лицето му и се извиваше покрай ушите му, — но от доста време ви наблюдаваме. Вие не ни виждате — може би защото сте толкова велик — но ние ви наблюдаваме. Знаем, че каквото знаете вие, го знае и Томас, затова отиваме първо при него. Опитваме се да го накараме да каже каквото знае, за да не притесняваме вас, но той не желае. В крайна сметка се обръщаме към нашия колега Хайнц с молба да го накара да проговори. Хайнц, покажи на господин Флечър как се опита да притиснеш Томас да признае, докато в това време Томас седи тъкмо там, където е седнал господин Флечър.
— Разбира се. — Хайнц говореше английски с носов нюйоркски акцент. Беше почти плешив — рядка косица опасваше черепа му на височината на ушите. Носеше очила с тесни рамки. Ако Ескобар приличаше на мексиканец от филмите, а жената напомняше на Елза Ланчестър от „Годеницата на Франкенщайн“, то Хайнц имаше вид на актьор от телевизионна реклама, който обяснява защо екседринът е най-доброто лекарство за вашето главоболие. Заобиколи масата, застана до количката, хвърли на Флечър едновременно закачлив и заговорнически поглед и дръпна платнището.
Отдолу се подаде машина със скали и индикатори, които в момента не светеха. Отначало Флечър я взе за детектор на лъжата — подобно предположение криеше известна логика — но пред допотопното контролно табло, свързано с машината посредством дебел черен кабел, прикрепен към страничния й панел, имаше нещо като дръжка с гумено покритие. Приличаше на перодръжка или мастилена писалка. Завършваше с притъпен стоманен накрайник.
Под машината имаше полица. На нея беше поставен автомобилен акумулатор с надпис „ДЕЛКО“ — логото на Дейтън Енджиниъринг Лаборатъри Къмпани. Клемите бяха запушени с гумени капачки. От тях излизаха кабели, които бяха включени в задния панел на машината. Не, не бе лъжедетектор. Макар че тези хора може би го приемат именно така.
Хайнц говореше оживено, като човек, който обича да разяснява естеството на работата си:
— Действително е много просто, представлява модификация на апаратура за електрошокова терапия при униполарна невроза. Само че тук шокът е много по-силен. Открил съм обаче, че болката има второстепенно значение. Повечето хора дори не си спомнят за нея. Не тя ги кара да се разприказват, а отвращението, което изпитват към самата процедура. Може да го наречем дори атавизъм. Надявам се някой ден да напиша статия по въпроса.
Хайнц хвана перодръжката в гумираната част и я вдигна пред очите си.
— Това нещо може да се допира до крайниците… торса… гениталиите, разбира се… но също така може да се постави на места, където — простете вулгарния израз — слънцето не прониква. Човек, чийто екскременти са били изпържени с ток, никога не го забравя, господин Флечър.
— Това ли направихте с Томас?
— Не. — Хайнц внимателно върна перодръжката на мястото й. — Започнахме с шок на половин мощност върху ръката, за да разбере за какво става дума, но тъй като продължаваше да упорства и не казваше и дума за Ел Кондор…
— Последното отпада — намеси се Годеницата на Франкенщайн.
— Моля за извинение. Но тъй като продължаваше да упорства, допрях електрода до слепоочието му и