В стаята на смъртта

отново му предложих грижливо премерена доза електричество. При това, мога да ви уверя, много грижливо премерена — на половин мощност и нито ват повече. Оказа се, че бил епилептик, вие знаехте ли?

Флечър поклати глава.

— Както и да е, мисля, че това беше причината. Аутопсията не разкри поражения на сърцето. — Хайнц скръсти ръце пред гърдите си и извърна поглед към Ескобар.

Той извади цигарата от устата си, огледа фаса, пусна го на пода и го стъпка. После вдигна поглед към Флечър и се усмихна.

— Много тъжно, разбира се. Сега искам да ви задам няколко въпроса, господин Флечър. Много от тях — ще бъда откровен с вас — зададох и на Томас Херера, но той не пожела да отговори. Надявам се, че вие няма да откажете, господин Флечър. Допадате ми. Запазвате достойнство, не циврите, не умолявате и не си подмокряте панталоните. Допадате ми. Зная, че правите само неща, в които вярвате. Това е патриотизъм. Тъй че ви предупреждавам, приятелю, във ваш интерес е да отговаряте на въпросите ми бързо и точно. По-добре да не се стига до машината на Хайнц.

— Вече казах, че ще съдействам заяви Флечър. Смъртта беше по-близо дори от крушките на тавана зад кованите метални решетки. За нещастие болката беше още по-близо. А близо ли бе Нуньес, Ел Кондор? По- близо, отколкото тези тримата предполагаха, но не достатъчно, за да му се притече на помощ. Ако Ескобар и Годеницата на Франкенщайн бяха изчакали още два дни, може би дори само двайсет и четири часа… но те не изчакаха и Флечър се намираше в стаята на смъртта. Сега ще разбере що за човек е.

— Казахте го и най-добре да удържите думата си — натърти жената. — Защото ние ни се церемоним, гринго.

— Зная — с треперлива въздишка отвърна Флечър.

— Май вече искаш цигара — вметна Ескобар и когато Флечър поклати глава, самият той посегна, запали една и сякаш се отдаде на размисъл. Най-сетне вдигна глава. Отново беше захапал цигарата с предните си зъби. — Нуньес скоро ли ще дойде? Като Зоро в онзи филм?

Флечър кимна.

— Колко скоро?

— Не зная. — Той усещаше много силно присъствието на Хайнц вляво от себе си, до адската машина, скръстил ръце на гърдите си и готов при първа възможност да се впусне в разговор за болкоуспокояващите средства. Също така отчетливо усещаше присъствието на Рамон от другата си страна, в периферията на полезрението си. Не го виждаше ясно, но беше сигурен, че дланта му се намира на ръкохватката на пистолета. В този миг му зададоха поредния въпрос:

— Къде смята да удари най-напред — гарнизона в хълмовете Ел Кандидо, гарнизона в Света Тереза или града?

— Гарнизона в Света Тереса.

„Ще удари града“ — беше казал Томас, а в това време жена му и дъщеричката му седяха на пода една до друга, гледаха анимационни филмчета и ядяха пуканки от бяла купа с тъмносин кант. Флечър беше запомнил тъмносиния кант. Изпъкваше пред очите му съвсем ясно. Флечър запомняше всичко. „Ще удари право в сърцето на града. Няма да губи време. Ще удари право в сърцето — както се убива вампир.“

— Не иска ли телевизионната кула? Или държавната радиостанция?

„Най-напред ще превземе радиостанцията на Градския хълм“ беше казал Томас. Вече даваха филмчето, в което Акми Роудрънър вечно изчезва сред облак прах — би- бип и дим да го няма, а Койоти Ъгли го преследва с поредното хитроумно приспособление.

— Не. Доколкото знам, Ел Кондор казал: „Нека си дрънкат.“

— Има ли ракети? Въздух-земя? А бойни хеликоптери?

— Да. — Кое беше вярно.

— Много ли са?

— Не. — Което не беше. Нуньес разполагаше с повече от шейсет хеликоптера. Скапаните военновъздушни сили на тази страна разполагаха едва с десетина — при това лоши, руска направа, които никога не са използвани на дълги разстояния.

Годеницата на Франкенщайн потупа Ескобар по рамото. Той се приведе към нея. Тя зашепна, без да закрива уста. Нямаше нужда, защото устните й почти не се движеха. Флечър свързваше това умение със затворите. Не беше лежал зад решетките, но беше гледал филми. Ескобар на свой ред закри уста с пухкавата си длан.

Флечър ги наблюдаваше и чакаше, тъй като знаеше какво каза жената — че разпитваният лъже. Хайнц скоро ще разполага с нов материал за статията си „Някои предварителни наблюдения върху прилагането и последствията от електрифициране на екскрементите на неотзивчиви субекти по време на разпит“. Флечър откри, че от ужас в душата му са се родили две нови личности — най-малко двама нови Флечъровци с безсмислени, но доста натрапчиви гледни точки за предстоящия развой на събитията. Единият хранеше тъжни надежди, другият беше просто тъжен. Този с тъжните надежди беше господин Боже би наистина — може би наистина ще ме пуснат да си вървя, може би зад ъгъла с улица „Пети май“ наистина е паркирана кола, може би наистина ще кацна в Маями утре сутрин изплашен, но жив, и цялата тази история тъкмо ще започва да ми се струва като кошмарен сън.

Другият, който беше просто тъжен, се наричаше господин Дори да. Ако действа неочаквано, има шанс да ги изненада — той е пребит, а те се държат арогантно, тъй че да, възможно е да успее да ги изненада.

Но дори ако успея, Рамон ще ме застреля.

А ако се хвърли върху Рамон? Ако докопа пистолета му? Надали, но не е изключено — човекът е доста тлъст, по-дебел е от Ескобар поне с петнайсет килограма, а гърдите му свирят, като диша. Ако ги изпозастреля и съумее да се измъкне от тази стая?

Дори да успея, сигурно навсякъде има охрана — ще чуят изстрелите и веднага ще дотърчат.

Разбира се, помещения като това обикновено са звукоизолирани — по очевидни причини, но дори да се изкачи по стълбите, да прекрачи прага и да се окаже на улицата, това ще е едва началото. А господин Дори да ще тича подир него докрай, когато и да свърши всичко това.

Работата е там, че нито господин Може би наистина, нито господин Дори да можеха да му помогнат — те имаха за цел единствено да му отвличат вниманието; бяха фантазии, с които се опитваше да се самозалъже. Хора в неговото положение не се измъкват от подобни стаи само с приказки. Най-добре да се помъчи да измисли трети „подФлечър“ — господин Може би мога — и да послуша него. Нямаше какво да губи. Просто трябваше да се постарае те да не разберат, че го е осъзнал.

Ескобар и Годеницата на Франкенщайн се отдръпнаха един от друг. Ескобар отново постави цигарата в устата си и тъжно се усмихна на Флечър.

— Лъжеш, amigo.

— Не. Защо ще лъжа? Да не мислите, че не искам да се махна от тук?

— Нямаме представа защо ще лъжеш — намеси се жената с издълженото като острие лице. — Ако става въпрос, недоумяваме и защо въобще ти е притрябвало да помагаш на Нуньес. Някои изтъкват като аргумент наивността на американците; не се и съмнявам, че е изиграла своята роля, но това далеч не е единственото обяснение. Както и да е. Мисля, че дойде ред да ти направим демонстрация. Хайнц?

Хайнц се усмихна, обърна се към машината и натисна някакъв ключ. Устройството забуча като загряващо допотопно радио и на таблото светнаха три зелени лампички.

— Не — рече Флечър и понечи да се изправи; струваше му се, че играе ролята на паникьосан много убедително и защо не? Наистина беше паникьосан, във всеки случай на път да се паникьоса. Със сигурност мисълта Хайнц да го докосне по която и да било част от тялото с тоя неръждаем пигмейски вибратор го изпълваше с ужас. Но в съзнанието му се бе намърдала четвъртата, хладна и пресметлива персона, която знаеше, че трябва да изтърпи поне един шок. Господин Може би мога непременно настояваше това.

Ескобар кимна на Рамон.

— Не можете да го направите, аз съм американски гражданин и работя за „Ню Йорк Таймс“, хората знаят къде съм.

Една тежка ръка се стовари върху лявото му рамо и го натисна обратно на стола. В същия миг дулото на