чувстваше нищо, освен отслабващите конвулсии на мускулите и странното затопляне в пломбите от лявата страна на устата.
Захапа цигарата. Ескобар се наведе през масата и щракна капачето на позлатената запалка. Удари колелцето. Лумна пламък. Чуваше бръмченето на адската машина на Хайнц, наподобяващо бученето на едновремешно радио с лампи. Усещаше погледа на жената, която без капка хумор мислено бе започнал да нарича Годеницата на Франкенщайн и която го фиксираше с мръсния поглед на Койоти Ъгли от анимационните филмчета. Чувстваше сърдения си пулс и отдавна забравеното усещане за кръглия филтър на цигарата в устата си — „тръбица неподправена наслада“, както я бе нарекъл един драматург; както и невъзможно бавния си пулс на сърцето си. Миналия месец получи покана да изнесе заключителната реч на тържествен обяд в клуб „Интернасионал“, където се събираха всички надувки от чуждестранната преса — дори тогава сърцето му биеше по-ускорено.
Вече стои на прага, но какво от това? Оттук насетне няма как да се обърка — стигне ли се до тук, и слепец ще открие правия път; сестра му дори вече го бе извървяла, там, край реката.
Флечър се наведе към запалката. Цигарата прихвана пламъчето и крайчецът й засия. Флечър всмукна дълбоко и веднага се закашля — след трите години без да пуши трудно би било да не се закашля. Отпусна се на облегалката и придаде на кашлицата си остро, дрезгава хриптене. Изведнъж се разтресе от глава до пети, заразмахва лакти, главата му взе да се мята неконтролируемо, краката му потропваха по пода. Най- важното, припомни си един трик от детинство и забели очи така, че да се вижда само бялото. През цялото това време обаче не изпускаше цигарата.
Никога не беше виждал епилептичен припадък на живо, макар да му се въртеше някакъв смътен спомен, че Пати Дюк правеше нещо подобно в „Чудотворецът“. Нямаше как да узнае дали се гърчи като истински епилептик, но се надяваше поради неочакваната смърт на Томас Херера да не усетят фалшивите нотки в изпълнението.
— По дяволите,
— Рамон, дръж го! — извика Ескобар на испански. Понечи да стане и блъсна масата с дебелите си бедра толкова рязко, че за миг я повдигна; при приземяването краката й изтрополиха на пода. Жената не помръдна и Флечър се рече:
Дали? Със забелени очи различаваше само призрачни силуети и не можеше да определи дали е прав… но знаеше, че е прав. Какво значение имаше? Пусна плана в действие и нещата скоро щяха да се разрешат. При това много скоро.
—
Рамон се наведа над Флечър и го сграбчи за тресящите се рамене, може би с намерението да му извие главата, или пък да се увери, че още не си е глътнал езика (човек не може да си глътне езика, освен ако не му го отрежат — Рамон очевидно не гледаше „Спешно отделение“). Но нямаше значение какво бе искал да направи. Като се доближи достатъчно, Флечър заби горящия край на цигарата в окото му.
Рамон изрева и политна назад. Дясната му ръка посегна към горящата цигара, забучена накриво в окото му, но лявата остана вкопчена в рамото на Флечър. Пръстите се впиха като клещи и политайки назад, Рамон прекатури и стола. Флечър падна, претърколи се и скочи на крака.
Хайнц пискаше нещо — вероятно изричаше някакви думи, но звуците наподобяваха еуфоричните възгласи на десетгодишно момиченце при вида на любимия му поп идол — примерно някой от братята Хенсън. Ескобар не издаваше и звук и това не беше добър знак.
Флечър дори не погледна към масата. Не беше нужно да се обръща, за да се увери, че Ескобар идва насреща му. Вместо това протегна ръце, сграбчи пистолета на Рамон и го изтегли от кобура му. Онзи надали регистрира липсата на оръжието си. Непрестанно се пипаше по лицето, а от устата му се лееше водопад от испански думи. Напипа цигарата, но вместо да я измъкне, я счупи и горящия й край си остана забучен в окото му.
Флечър се обърна. Ескобар вече заобикаляше дългата маса и пристъпяше насреща му с протегнати ръце. В този миг никак не приличаше на телевизионен синоптик, който обяснява за високото налягане.
— Дръжте шибания янки! — процеди жената.
Флечър ритна прекатурения стол към Ескобар и го спъна. Докато онзи падаше, се прицели, стиснал оръжието с две ръце, и стреля в темето му. Косата на Ескобар настръхна. Кръв шурна от носа, устата и изпод брадичката му, откъдето излезе куршумът. Ескобар се захлупи върху окървавеното си лице. Краката му приритаха. Умиращото му тяло замириса на изпражнения.
Жената беше станала от мястото си, но явно нямаше намерение да се приближава до Флечър. Хукна към вратата, пъргава като сърна в безформената си рокля. Рамон, който продължаваше да мучи, остана между тях. Изведнъж посегна към Флечър, явно с намерението да го сграбчи за гърлото и да го удуши.
Флечър го простреля два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в лицето. Вторият изстрел отнесе почти целия му нос и дясната му буза, но мъжагата в кафявата униформа напредваше насреща му, сякаш нищо му нямаше, и надаваше яростен рев; цигарата още стърчеше в окото му, а тлъстите му като наденички пръсти, единият от които украсен със сребърен пръстен, се свиваха и разтваряха.
Рамон се препъна в Ескобар точно както Ескобар се препъна в стола. Флечър дори намери време да си припомни една известна карикатура, на която беше изобразена риба на въдица, отворила уста да налапа следващата, по-малък по размер риба. Беше озаглавена „Хранителна верига“.
Рамон, коленичил и прострелян на две места, се протегна и сграбчи Флечър за глезена. Той успя да се изскубне, залитна и неволно изпрати четвъртия куршум в тавана. Посипа се прах. Стаята се изпълни с дим. Флечър погледна към вратата. Жената все още беше тук — дърпаше дръжката и трескаво се мъчеше да превърти ключа, на все не успяваше. В противен случай щеше вече да го е направила. Щеше да е стигнала най-малкото до срещуположния край на коридора и да крещи по стълбите с цяло гърло.
— Ей — подвикна Флечър. Чувстваше се като най-нормален тип, който излиза на боулинг в четвъртък вечер. — Ей, кучко, я ме погледни.
Тя се обърна и долепи длани до вратата, сякаш я подпираше да не падне. Зениците й продължаваха да проблясват като стоманени главички на гвоздеи. Заговори му как не бива да я докосва. Започна на испански, но бързо превключи на английски и повтори казаното:
— Господин Флечър, не ме докосвайте и не ме нападайте, тъй като аз съм единствената, която може да гарантира благополучното ви извеждане оттук, заклевам се най-тържествено, но не бива да ме нападате.
Хайнц продължаваше да надава неистови писъци като хлапе, което обожава ужасяващи истории. Флечър пристъпи към жената — жената до вратата, долепила длани до металната й повърхност — и долови дъха на горчиво-сладникавия й парфюм. Очите й имаха формата на бадеми. Косата й се беше вдигнала нагоре.
Жената прочете присъдата в очите му и заговори по-бързо, притискайки торса и дланите си към металната врата. Сякаш вярваше, че ако натиска достатъчно силно, може да се стопи и да се просмуче цяла-целеничка от другата страна. Имала документи, обясняваше, на негово име и щяла да му ги даде. Освен това разполагала с пари, страшно много пари, както и злата — притежавала сметка в швейцарска банка, до която имала компютърен достъп от дома си. На Флечър му хрумна, че в крайна сметка главорезите и патриотите се различават само по едно — като видят смъртта си да изплува в очите ти като прилив, патриотите ти държат речи; главорезите пък ти предоставят номера на банковата сметка в Швейцария и ти предлагат да те включат в Интернет.
— Млъквай — сряза я Флечър. Освен ако стаята не бе наистина отлично изолирана, отгоре сигурно вече се задаваше цяло отделение войници. Нямаше да им устои, но поне с тази тук щеше да се справи.
Тя млъкна и продължи да се притиска до вратата. Зениците й още проблясваха като гвоздеи. На колко ли бе години? На шейсет и пет? И колко хора бе убила в тази и други подобни стаи? А колко ли други бе разпоредила да бъдат убити?
— Внимавай какво ще ти кажа. Внимаваш ли?
Тя несъмнено се ослушваше дали не пристига помощ.
