В стаята на смъртта

И все пак не можеше да ги пропъди.

На третия опит отключи вратата. Надзърна в коридора — стените бяха облицовани със сгуриени плочи, до половината зелени, от средата нагоре млечнобели, като едновремешно училище. Подът беше покрит с избелял червен линолеум. Наоколо нямаше никого. На десетина метра вляво малко кафяво куче спеше край стената. Лапите му потреперваха. Флечър не знаеше дали животното сънува, че гони някого, или него го преследват, но надали щеше да сънува, ако огнестрелните изстрели — или писъците на Хайнц — са се чували. „Ако се върна у дома жив — обеща си — ще напиша, че звукоизолацията е най-грандиозното постижение на диктатурата. Ще разкажа на света. Най-вероятно няма да се върна; сигурно няма да стигна по-далеч от онези стълби вдясно, камо ли до Четирийсет и трета улица, но…“

Нали съществуваше господин Може би мога.

Флечър излезе в коридора и захлопна след себе си вратата на стаята на смъртта. Кафявото кученце повдигна глава, огледа го, джафна едва чуто, сетне отново отпусна глава върху лапките си и като че ли заспа.

Флечър коленичи, долепи длани до пода (без да изпуска пистолета на Рамон) и целуна линолеума. Замисли се за сестра си — спомни си я как изглеждаше в деня на заминаването си за колежа, осем години преди да намери смъртта си край реката. Беше с червена шотландска пола, на цвят не съвсем като избелелия линолеум, но почти. Като за държавна изработка — става, както се казва.

Флечър се изправи. Закрачи по коридора към стълбите, към коридора на първия етаж, към улицата, към центъра на града, към магистрала №4, към патрулите, към барикадите, към границата, към граничните пунктове, към морето. Както казват китайците, дългото пътуване започва с първата крачка.

„Да видим докъде ще стигна — рече си и стъпи на най-долното стъпало. — Може пък сам да се изненадам.“ Но вече се изненадваше дори само от факта, че продължава да диша. Поусмихна се и въоръжен с пистолета на Рамон, се заизкачва по стълбите.

* * *

След месец някакъв човек застана пред будката за вестници на Карло Аркуци на Четирийсет и трета улица. Карло изстина от ужас, тъй като бе сигурен, че човекът възнамерява да завре пистолет в лицето му и да го ограби. Беше едва осем вечерта, още не се бе стъмнило и наоколо имаше много хора, но нима подобни неща са в състояние да спрат един pazzo2?

Този изглеждаше доста pazzo — беше толкова слаб, че бялата риза и сивите му панталони висяха на него като на закачалка, а очите му сякаш надзъртаха от дъното на дълбок кладенец имаше вид на човек, който е освободен от концентрационен лагер или (поради колосална грешка) от лудницата. Пъхна ръка в джоба си и Карло Аркуци си рече: „Ето, сега ще извади пистолета.“

Но вместо оръжие от джоба се подаде износен „Лорд Бакстън“, а от портфейла изскочи десетдоларова банкнота. С най-нормален тон човекът със сивите панталони и бялата риза поиска пакет „Марлборо“. Карло извади цигарите, постави върху пакета кутийка кибрит и ги бутна на клиента. Докато онзи разпечатваше пакета, Карло приготви рестото.

— А, не — отсече, като видя дребните. Вече беше захапал една цигара.

— Как така не?

— Искам да кажа, задръжте рестото — поясни мъжът и протегна кутията към Карло. — Пушите ли? Вземете си, ако искате.

Карло недоверчиво изгледа мъжа със сивите панталони и бялата риза.

— Не пуша. Вреден навик.

— Много вреден — съгласи се мъжът, запали и вдиша дима с видимо задоволство. Пушеше, без да помръдва от мястото си, и наблюдаваше минувачите на отсрещния тротоар. Сред тях имаше и момичета. Мъжете се заглеждат по момичета с летни рокли, това е присъщо на човешката природа. Карло вече не смяташе мъжа за откачен, макар да бе оставил на тясното тезгяхче на будката за вестници цяла десетачка.

Изпуши цигарата чак до филтъра. Като се обърна към Карло, позалитна, сякаш не бе свикнал да пуши и му се беше завило свят.

— Каква приятна вечер — отбеляза.

Карло кимна. Действително. Много приятна вечер.

— Имаме късмет, че още сме живи — отвърна.

— Всеки от нас. Във всеки един миг — потвърди мъжът. Застана на бордюра, където беше поставено кошче за смет, изхвърли пълната кутия, от която липсваше само една цигара. — Всеки от нас. Във всеки един миг.

И отвина. Карло го проследи с поглед и заключи, че може би все пак е pazzo. А може би не е. Лудостта е трудно дефинируемо понятие.

* * *

Това е разказ, напомнящ донякъде стила на Кафка, който описва следствено подземие в южноамериканската версия на Ада. В подобни истории разпитваният обикновено си признава всичко, след което бива убит (или обезумява). Аз исках да напиша разказ с по-щастлив край, макар и нереален. Ето какво се получи.

,

Информация за текста

© 1999 Стивън Кинг

© 2002 Весела Еленкова, превод от английски

Stephen King

In the Deathroom, 1999

Сканиране, разпознаване и редакция: meduza, 2008 г.

Последна редакция: NomaD, 2008 г.

Издание: Стивън Кинг. Всичко е съдбовно — 14 мистерии. ИК Плеяда, 2002

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9874]

Последна редакция: 2008-12-17 19:30:00

,

1

Изчезнал (исп.). — Б.пр.

2

Ненормален (ит.) — Б.пр.