хвърляне и гледаше в долната част на корема му едно петно във формата на светкавица.
„Погледни ме.“
„Няма.“
„Погледни ме!“
Като че ли невидими ръце я хванаха под брадичката. Бавно, безсилна да се противопостави, Триша вдигна главата. Тя погледна нагоре. Погледна в празните очи на нещото-мечка и разбра, че то ще я убие, независимо от всичко. Куражът не беше достатъчен. Малкото кураж, който бе й останал, не беше достатъчен. Но какво друго можеше да направи? Можеше да завърши играта.
Без да мисли абсолютно за друго, Триша върна левия крак назад към десния и започна своето движение — не това, на което я бе учил баща й в задния двор, а онова, което бе научила от телевизията, гледайки Том Гордън. Когато стъпи отново напред и вдигна дясната си ръка до дясното ухо, и след това още по-назад — замахвайки мощно, защото това нямаше да е лигавене, а един-единствен съкрушителен удар — нещото-мечка залитна и направи тромава стъпка назад. Дали гърчещата се паст в мозъка му регистрира бейзболната топка в ръката й като оръжие? Или заплашителното движение го стресна — вдигнатата ръка, стъпването напред, а би трябвало да отстъпи назад и побегне? Нямаше никакво значение. Нещото изсумтя, което можеше да се сметне като объркване. Облак оси излетя през устата му като леден дъжд. То размаха един от косматите си предни крака, за да запази равновесие. И в този миг проехтя изстрел.
Мъжът в гората тази сутрин, първото човешко същество, видяло Патриша Макфарлънд след девет дни, беше твърде потресен, за да излъже пред полицията защо беше излязъл в гората със заредена автоматична пушка; той беше в бизнеса със сърни извън ловния сезон. Неговото име бе Травис Хърик и предпочиташе да не харчи пари за храна, ако това не се налагаше. Имаше твърде други приятни неща, за които да се харчат парите — лотарийни билети и бира например. Във всеки случай, не бе съден за нищо до сега, дори не беше глобяван. И не той уби съществото, което видя да стои лице в лице с малкото момиче, така неподвижно и така смело на вид.
— Ако се бе мръднала, когато дойде до нея, то щеше да я разкъса — каза Хърик. — Направо си е истинско чудо, че не я разкъса. Тя сигурно го бе хипнотизирала, също като Тарзан в ония стари филми за джунглата. Идвам до края на гората и гледам — те двамата, може да съм стоял ошашавен поне двадесет секунди. Може и минута, губиш всякаква представа за времето в ситуация като тази, но не можех да стрелям. Бяха много близо един до друг. Страхувах се да не убия момичето. После тя се раздвижи. Имаше нещо в ръката си и тръгна да го хвърля по него, също като че ли хвърляше бейзболна топка. Това, нейното движение, го стресна. То отстъпи назад и някак си загуби равновесие. В същия миг осъзнах, че това е единственият шанс за момичето, така че вдигнах пушката и стрелях.
Никакъв процес, никаква глоба. Това, което Травис Хърик получи, бе собствена платформа в парада на Графтън Нотч за Четвърти юли през 1998 година. Да, скъпа.
Триша чу изстрела и разбра отлично какво означава това: видя как едното ухо на нещото-мечка внезапно отхвърча настрани, като къс отрязана хартия. Видя и моментните проблясъци на синьото небе през разкъсаните, висящи парчета; видя също и червените пръски, не по-големи от боровинки, как летят дъговидно във въздуха. Мечката си беше просто мечка, с големи и влажни очи, почти комично изненадани. Или е била мечка през цялото време.
Но съвсем не беше така. Знаеше го.
Тя продължи своето движение, хвърляйки бейзболната топка. Удари мечката право между очите и — уау, хей, кой говори за халюцинации — видя как двете батерии (двойно А, марка „Енъргайзър“) изхвърчаха от уокмена с трясък.
— Трети страйк отсъден! — извика, и при звука на дрезгавия й, триумфиращ, пресеклив глас ранената мечка се обърна и побягна, като се движеше тромаво на четирите си крака и бързо набираше скорост, а от разкъсаното й ухо запръска кръв. И направо го обърна на бяг, като се клатушкаше смешно. Последва още един изплющяваш изстрел и Триша почувства как куршумът блъсна въздуха, преминавайки на не повече от един фут от лявата й страна. Той вдигна облаче прах доста зад мечката, която се насочи наляво и потъна обратно в гората. За миг тя видя блясъка на лъскавата й черна козина, а после — как малките дървета потрепериха, когато премина край тях, накрая изчезна.
Триша се обърна и видя дребен мъж в панталони на зелени петна, зелени гумени ботуши и стара, развяваща се тениска, да тича към нея. Отгоре главата му бе гола, но дългата коса се вееше на всички страни и висеше по раменете му; малки очила без рамка проблясваха на слънцето. Той носеше пушка високо над главата си, като препускащ индианец в старите филми. Тя изобщо не бе изненадана да види, че върху ризата си имаше емблемата на „Ред Сокс“. Изглежда, че всеки човек в Нова Англия имаше поне една риза „Сокс“.
— Хей, момиченце! — извика той. — Хей, момиченце, господи, добре ли си? Мили боже, това беше една дяволска МЕЧКА. Добре ли си?
Триша залитна към него.
— Трети страйк отсъден — извика, но думите й не стигнаха по-далеч от собствената й уста. Беше изразходвала почти всички сили, които бе имала, при този последен вик. Всичко, което й бе останало, нещо като кървящ шепот. — Трети страйк отсъден, аз направо го смразих!
— Какво? — Той спря пред нея. — Не мога да те разбера, миличка, кажи го пак.
— Видя ли? — попита тя, имайки предвид хвърлянето, което беше направила — тази невероятна топка, която не бе просто сломяваща, беше като изплющяване на камшик. — Видя ли това?
— Да… видях…
Но истината беше, че той не знаеше какво бе видял. Имаше само няколко секунди в застиналото време, когато момичето и мечката стояха лице в лице, през които не бе сигурен, че това е мечка, но никога не го каза на когото и да било. Хората знаеха, че си попийва; щяха да го помислят за луд. А всичко, което сега виждаше, бе едно малко момиче, което не бе на себе си, и от което не бе останало нищо освен кожа и кости, покрити с мръсни и парцаливи дрехи. Той не можеше да си спомни името й, но знаеше коя бе тя; за нея говореха и по радиото, и по телевизията. И нямаше представа как бе възможно да стигне толкова далеч на север и на запад, но знаеше, че е точно тя.
Триша се олюля и щеше да падне, ако Хърик не я хвана. При това движение неговата пушка — 350- милиметрова „Краг“, гордостта на живота му — гръмна отново, близо до ухото на Триша, почти оглушавайки я, но тя не реагира. Всичко изглеждаше нормално.
— Видя ли? — попита отново, неспособна да чуе собствения си глас, несигурна дали изобщо говореше. Дребният мъж изглеждаше смутен и уплашен, и не особено умен, но изглеждаше добър. — Направо го стъписах с тази топка, смразих го на място, видя ли това?
Устните му се движеха, но тя не разбираше какво говореше той. Остави пушката си на земята и това бе облекчение за нея. Вдигна я и така бързо я завъртя, че й се зави свят — навярно щеше да повърне, ако изобщо бе останало нещо в стомаха й. Започна да кашля. Дори кашлицата си не чуваше, не и при това жестоко звънтене в ушите.
Тя искаше да му каже, че се радваше да я носят, радваше се да я спасят, но също искаше да му каже, че нещото-мечка бе отстъпило назад още преди той да стреля. Беше видяла объркването, изписано на лицето на нещото, беше видяла неговия страх, когато премина от позиция за хвърляне към самото хвърляне. Тя искаше да каже на този мъж, който сега тичаше с нея на ръце, едно нещо, едно много важно нещо, но той така я тръскаше и тя кашляше, и главата й звънтеше, и не можеше да каже дали всъщност му говореше или не.
И все още се опитваше да изрече: „Аз го постигнах, аз постигнах «сейф», когато загуби съзнание.“
СЛЕД ИГРАТА
Тя отново беше в гората и стигна до поляната, която вече познаваше. Там, в средата на поляната, до пъна, който не беше пън, а стълб за врата и имаше ръждива халка, захваната в горната си част, стоеше Том Гордън. Той безцелно превърташе халката напред-назад.
„Вече съм сънувала този сън“ — помисли си тя, но когато се доближи до него, видя, че имаше една специфична промяна: вместо сивия спортен екип на гостуващ отбор, Том носеше своя бял екип на отбор- домакин, а номерът на гърба му беше от яркочервена коприна. Значи гостуването на чужд терен беше
