на пътя. Стигна до голямо повалено дърво, твърде високо, за да се прехвърли през него, и реши да се промуши отдолу. Добре знаеше, че най-бързо ще е, ако просто го заобиколеше, но можеше да изгуби ориентировката си.
„Ти вече си я загубила“ — прошепна един глас в главата й — един ужасно студен глас.
— Млъквай, не съм, — изсъска в отговор тя и коленичи на земята.
На едно място под обраслия с мъх ствол имаше пролука и Триша пропълзя в нея. Листата отдолу бяха мокри, но докато разбере това, ризата й вече бе пропита с влага, нямаше значение. Провря се още малко напред и раницата й удари дънера на дървото — бух!
— Мътните да го вземат! — изруга тя („мътните да го вземат“ бе любимата ругатня с Пепси в момента) и се върна назад. Изправи се на колене и изтръска полепналите по ризата си влажни листа. Забеляза, че докато правеше това, пръстите й трепереха.
— Не се страхувам — изкрещя остро, защото звукът от шептенето й леко я плашеше. — Изобщо не се страхувам! Пътят е ей там! След минута ще стигна до него и ще изтичам, за да ги настигна!
Тя свали раницата и тласкайки я пред себе си, започна отново да пълзи под дървото.
Внезапно нещо мръдна под нея. Тя погледна и ужасена видя една дебела черна змия да се провира през листата. Всичко изчезна в бялата експлозия на отвращение и ужас. Тя дори не можеше да изкрещи кратката дума — „змия“, а усещаше гадното, студено влечуго как пулсира под топлата й ръка. Изпищя и се опита да скочи на крака, забравяйки, че все още не бе излязла напълно изпод дървото. Един остатък от счупен клон, дебел колкото ампутирана ръка, болезнено се заби в кръста й. Тя падна отново по корем и запълзя — колкото можеше по-надалеч оттам, самата прилична на змия.
Гадното нещо беше изчезнало, но ужасът й не я напускаше. Беше я усетила под ръката си, скрита в окапалите листа, под ръката си! Очевидно не беше от тези, които хапят. Благодаря ти, Господи. Но ако имаше и други? Ако са отровни? Ако гората е пълна с тях? Разбира се, гората бе пълна с всякакви неща, които човек не харесва, от които се страхува и инстинктивно се отвращава, с неща, които се опитват да всеят в теб ужасяваща, замъгляваща ума паника. Защо изобщо се бе съгласила да тръгне? Не само се бе съгласила, беше го направила с ентусиазъм.
Тя стисна презрамките на раницата с едната ръка и забърза напред с товара, който се блъскаше в краката й, хвърляйки недоверчиви погледи назад към падналото дърво. Страхуваше се да не види отново змията, страхуваше се да не види нашествие змии като във филм на ужасите. „Нашествието на змиите- убийци“, с участието на Патриша Макфарлънд в главната роля, един спиращ дъха разказ за малко момиче, което се е загубило в гората и…
— Аз не съм… — започна Триша и тогава, тъй като гледаше назад през рамо, се спъна в един камък, стърчащ от покритата с шума земя. Залитна, размахвайки свободната си ръка в опит да запази равновесие и падна тежко на едната си страна. Прониза я остра болка в кръста, на мястото, където я бе пробол счупеният клон.
Тя лежеше на една страна в шумата (влажна, но не така противно кална като онази в пролуката под падналото дърво) и дишаше тежко. Вената между очите й пулсираше. Внезапно осъзна с отчаяние, че не знае дали още върви в правилната посока, или не. Беше гледала непрекъснато назад и може би се бе отклонила.
„Върни се тогава обратно до дървото. До падналото дърво. Застани там, откъдето изпълзя и погледни право напред. Това е посоката, в която трябва да вървиш, посоката към главния път.“
Но дали беше така? И ако наистина беше така, защо все още не бе стигнала до него?
Сълзи избликнаха в ъгълчетата на очите й, но Триша решително ги пропъди. Ако започнеше да плаче, нямаше да е в състояние да си внушава, че не се страхува. Ако започнеше да плаче, всичко можеше да се случи.
Тя бавно се върна при падналото, покрито с мъх, дърво. Мразеше мисълта, че е сбъркала посоката. Мразеше и мястото, където беше видяла змията (отровна или не, тя я мразеше), но трябваше да се върне. Откри вдлъбнатината в шумата, на мястото, където беше лежала, където видя (и о, господи, пипна) змията, отпечатък с дължината на момиче върху пода на гората. Той вече се запълваше с вода. Отчаяно потърка с ръка предницата на блузата си — цялата мокра и кална. Това, че ризата й стана мокра и кална от пропълзяване под едно дърво, не беше най-страшното досега. То говореше, че има промяна в плана… а когато новият план включваше преминаване пълзешком през прогнили пролуки под паднали дървета, промяната не бе за добро.
Защо беше излязла от пътя? Защо трябваше да изгуби пътя от погледа си? Само да се изпишка? Да се изпишка, когато дори не бе толкова наложително? Сигурно не е била с всичкия си. А после някаква лудост я бе обладала, карайки я да мисли, че може да премине безопасно през неизследваната гора (фраза, която й хрумна сега). Е, беше научила нещо днес, наистина беше научила нещо. Беше научила, че трябва да не се отклонява от пътя. Без значение какво трябва да правиш, без значение колко си на зор, без значение колко бла-бла и дъра-дъра се налагаше да слуша. Важното е да стоиш на пътя. Когато си на пътя, ризата ти „Ред Сокс“ ще е чиста и суха. На пътя няма тревожна малка рибка, която до плува в празнината между гръдния кош и стомаха. На пътя си в безопасност.
В безопасност.
Триша протегна ръка назад към гърба си и напипа скъсаната дупка на ризата. Значи прекършеният клон я беше пробил? Знаеше си, че е така. А когато погледна върха на пръстите си, видя малки петънца кръв. Въздъхна, по-скоро изплака, и избърса ръка в дънките си.
— Успокой се, поне не беше ръждив пирон — каза си бодро. — Отчитай щастливите неща.
Това беше една от приказките на майка й, но в случая не помогна. Никога през живота си не бе по- малко щастлива.
Огледа падналото дърво, дори разри с маратонка из шумата, но от змията нямаше и помен. Едва ли бе от отровните, но — за бога, змиите са така ужасни! Безкраки, хлъзгави, стрелкащи отвратителните си езици навън и навътре. Мисълта как змията пулсираше под дланта й като студен мускул й бе гадна.
„Защо не носех ботуши? — мислеше Триша, гледайки плитките си маратонки «Рийбок». — Защо съм тук с тези проклети маратонки?“
Отговорът, разбира се, бе, защото маратонките са подходящи за път… а предварителният план бе тя да стои на пътя.
Триша затвори за миг очи.
— Все пак съм добре — каза си. — Важното е да запазя бистра главата си и да не превъртя. Няма начин да не чуе скоро туристи по пътя.
Този път гласът й я поуспокои малко и тя се почувства по-добре. Обърна се с гръб към дървото, постави краката си от двете страни на мястото, където беше лежала, и се облегна на мъхестия дънер. Там. Право напред. Главният път. Трябваше да е там.
„Може би. Или по-добре да чакам тук? Да чуя гласове. Да се уверя, че тръгвам в правилната посока.“
Но тя не можеше да чака. Искаше да се върне обратно на пътя и да остави тези ужасни десет минути (или може би вече бяха станали петнадесет) зад себе си, колкото се може по-бързо. Така че отново преметна раницата на гърба си — нямаше го големият брат, сърдит, откачен, но така добър да нагласи презрамките на раменете й — и се приготви отново да тръгне. Мушиците отново я бяха открили, стотици бръмчаха около главата й, сякаш пред погледа й танцуваха безброй черни точици. Размаха ръка, за да ги пропъди, но не плесна по тях. По-добре е просто да ги прогониш с размахване на ръката, бе казала майка й… навярно през същия онзи ден, когато учеше Триша как момичетата пикаят в гората. Според Куила Андерсън (тогава все още Куила Макфарлънд) пляскането като че ли привлича мушиците… и това, разбира се, влошава нещата. „Когато те налетят — бе казала майка й — по-добре е да мислиш като кон. Представи си, че имаш опашка, която размахваш, за да ги пропъдиш.“
Облегната на падналото дърво, размахвайки ръка, за да пъди мушиците, без да пляска по тях, Триша бе фиксирала поглед върху един висок бор на около четиридесет ярда4 от нея… четиридесет ярда на север, ако все още можеше да се ориентира. Тя се отправи към него и когато докосна с ръка лепкавия от смола дебел ствол, погледна назад към падналото дърво. „Права линия?“ — помисли тя.
Окуражена, тя съзря група храсти, напръскани с ярки червени точки. Майка й ги бе показала при една от
