с храсти. След четири или пет седмици отново щяха да са покрити със сини боровинки. Сега обаче боровинките бяха просто зелени, негодни за ядене. Беше сезонът на червените и можеше да си похапне, ако се наложеше.
Земята между храстите бе камениста, покрита с дребни, приплъзващи се камъчета, които хрущяха под маратонките й, звукът им й напомняше за счупени чинии. Тя вървеше бавно по този сипей и на около десет фута от ръба на пропастта коленичи и започна да пълзи. „Аз съм в безопасност, съвършено в безопасност, няма защо да се притеснявам“, сърцето й обаче биеше силно в гърдите. Когато стигна до ръба, издаде кратък, хриплив смях, тъй като пропастта вече изобщо я нямаше.
Гледката към долината все още беше просторна, но скоро щеше съвсем да изчезне — теренът от тази страна се спускаше (напомни си да пази бистра главата си и да не изпада в паника). Продължи още малко напред, като премина и през последните храсти, които препречваха погледа й, и вдигна глава.
Сега височината бе само около двадесет фута, а скалното лице — превърнато в стръмен, каменист склон. В подножието — нискостеблени дървета, безплодни боровинкови храсти, гъсталак от къпини. И пръснати навсякъде купчини от натрошени скали. Пороят бе спрял, гръмотевичната буря отглъхваше с редки, злобни тътени, но продължаваше да ръми. Купчини камъни бяха лигави, подобни на шлака от някоя мина.
Триша продължи да си проправя път в посока на звука от течащата вода. Започна да изпитва умора, краката я боляха, но не така силно, както преди. Щяха да я открият. Загубените в гората хора винаги ги откриваха. Изпращаха хеликоптери, екипи с обучени кучета, които търсеха трескаво и накрая ги намираха.
„А може би ще се спася сама по някакъв начин? Ще открия някоя хижа в гората, ще счупя прозореца, ако вратата е заключена и няма никой, ще позвъня по телефона…“
Триша почти се виждаше в ловджийската хижа, в която попаднаха миналата есен; с избелелите мебели, мечата кожа върху дървения под и миризмата на прах и сажди. Усещането бе толкова ярко, че дори помирисваше аромат от отдавна изпито кафе. Там нямаше никой, но телефонът работеше. Беше от старомодните, слушалката — толкова тежка, че трябваше да я държи с двете ръце. Чуваше се как казва: „Ало, мамо? Триша се обажда. Не зная къде точно се намирам, но съм доб…“
Бе така погълната от въображаемата хижа и въображаемото телефонно обаждане, че почти щеше да падне в един малък поток, който изникна от гората. Течеше буйно надолу.
Триша се вкопчи в клоните на една елша и застина с вперен в потока поглед. Усмихна се. Денят бе лош, но накрая, изглежда, късметът й се усмихваше и това заслужаваше едно голямо „уау“. Беше стигнала подножието на хълма. Потокът се спускаше стремглаво надолу, като се пенеше между камъните, удряйки се тук-там в някоя по-голяма скала и вдигайки пръски, които пречупваха светлината в многоцветни дъги. Склонът и от двете страни на водата изглеждаше хлъзгав и коварен — пак тези ронливи и мокри камъни. Но имаше и храсти. Ако започнеше да се хлъзга, щеше да се хване за някой от тях, както се бе хванала за елшата.
— Водата ще ме отведе до хората — помисли и започна да слиза надолу по хълма.
Движеше встрани, на малки стъпки, отдясно на потока. В началото бе лесно, въпреки че хълмът се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше. Каменистата земя се приплъзваше под маратонките й всеки път, когато стъпеше. Започна да усеща раницата си като голямо, неспокойно бебе — като в онези торби, в които индианките носеха децата си. Всеки път, когато раницата й се извърташе, Триша размахваше ръце, за да запази равновесие. И все пак беше добре, дяволски добре, защото, когато спря на средата на хълма, с изнесен напред десен крак, буквално заровен в рохкавата камениста основа, тя осъзна, че вече не може да се изкачи обратно нагоре, дори да искаше. Така или иначе, беше обречена да се спусне към долината.
Внезапно едно насекомо — доста голямо — се изпречи пред лицето й. Беше оса. Извиквайки, Триша я перна с ръка, за да я прогони. Раницата рязко политна, десният й крак се подхлъзна и тя загуби равновесие. Падна, удари си рамото в скалистия хълм с тъп звук, като тракане на зъби, и започна да се плъзга надолу.
— О, проклятие — изплака и се опита да се залови за земята. Няколко камъка се плъзнаха с нея, усети остра болка, когато един кварцов отломък поряза дланта й. Сграбчи един храст, но той се изтръгна с глупавите си, плитки корени. Търкаляше се стремглаво надолу — удари си стъпалото, десният й крак се сви в болезнен ъгъл и внезапно се озова във въздуха: светът се завъртя като в салто.
Падането надолу продължаваше — с разтворени крака, размахвайки ръце, пищейки от болка, ужас и изненада. Дъждобрана и ризата й се вееха; острите камъни прорязваха гърба й до кръв. Левият й крак се удари в стърчаща оголена шиста, това я завъртя надясно. Търкаляше се по корем, после по гръб, после отново по корем, като раницата се забиваше в гърба й при всяко нейно обръщане. Небето отиваше надолу, омразният сипей — отгоре, после си сменяха местата — като в шеметен танц, в който партньорите танцуват ту с гръб, ту с лице един към друг.
Триша измина последните десет ярда почти в несвяст, усещайки остра, пронизваща болка малко над лявата си скула. Изпищя и рязко се изправи на коленете, нещо я беше ужилило жестоко. И когато отново усети ужилването, ги видя — оси, стотици жълто-кафяви оси, тромави и дебели фабрики за отрова.
Беше се блъснала в едно изсъхнало дърво край ромолящия поток. Дървото се разклоняваше на два големи клона и точно там, на височината на очите на едно малко момиче, което беше на девет години, но по-високо за възрастта си, имаше пепелявосиво гнездо, цялото покрито с ядосани оси, които влизаха и излизаха от него.
Нова болка прободе Триша от дясната страна на врата й, точно под козирката на шапката. Друго ужилване парна дясната й ръка над лакътя. Изпаднала в паника, тя скочи, изпищявайки. Ужилванията продължаваха по кръста, над колана на дънките (ризата й се бе измъкнала), а пластмасовият дъждобран висеше на парцали.
Бягаше към потока без мисъл, план или намерение; просто там теренът беше открит. Провираше се, заобикаляйки храсталаците, а когато ниската растителност започна да се сгъстява, преминаваше право през нея. Спя задъхана на брега на потока, обръщайки се през сълзи (и страх) назад. Осите ги нямаше. Лявото й око бе почти затворено.
„Ако съм алергична към ужилвания, ще умра“ — помисли, но след изживяната паника това изглеждаше без значение. Седеше край малкия поток, плачеше и подсмърчаше. Щом усети, че се съвзема, свали раницата. Разтресоха я жестоки тръпки, всяка от тях изопваше тялото й като струна и изтръгваше от местата на ужилванията огненочервени стрели от болка. Обгърна с ръце раницата си, залюля я като кукла и се разплака още по-силно. И си спомни за Мона, която лежеше на задната седалка в колата, добрата стара Моани Балонга с нейните големи сини очи. Беше имало моменти, когато родителите й се канеха да се развеждат, и после, когато наистина го направиха, беше чувствала Мона като единствената си утеха; имаше моменти, когато дори Пепси не можеше да я разбере. Сега разводът на родителите й изглеждаше като нещо съвсем дребно. Тук имаше много по-големи проблеми, имаше оси например, но Триша си мислеше, че би дала всичко на света да види Мона отново.
А може би вече умираше от ужилванията? Веднъж бе чула майка си и г-жа Томас, която живееше в отсрещната къща, да говорят за някой, който бил алергичен към ужилвания, и г-жа Томас бе казала:
— Десет секунди след ужилванията бедния стар Франк се издул като балон. Ако е нямал със себе си торбичката си със серум, предполагам, че е щял да умре от задушаване.
Тя не се задушаваше, но ужилените места пулсираха ужасно и наистина се бяха подули като балони. Това до окото й набъбна като малък горещ вулкан от кожа, който фактически тя можеше да наблюдава. Когато нежно го докосна с пръст, болезнен спазъм проряза главата й.
Бавно и внимателно, Триша започна да изследва раните си. Откри поне половин дузина ужилвания (мястото на лявата й страна, точно над хълбока, с две или дори три ужилвания бе най-зле от всички). Гърбът й бе изподран, а лявата й ръка представляваше кървава мрежа от китката до лакътя. Бузата й, одраскана от клона, отново кървеше.
„Не е честно — каза си тя. — Не е чес…“
Тогава й хрумна ужасяваща мисъл… не просто мисъл, а убеденост. Уокменът й е счупен, разбит на милион парченца в малкия страничен джоб. Сигурно е така. Нямаше как да е оцелял след такова падане.
Опита се да разкопчае катарамите с треперещи ръце и най-после успя. Извади електронната си игра и
