Човекът с косачката

Гледката беше отвратителна, абсурдна.

Старомодната, боядисана в червено косачка, която дебелакът беше докарал с камионетката си, се движеше сама. Никой не я управляваше, но тя работеше на високи обороти и се стрелкаше из злощастната трева като отмъстителен червен дявол, изскочил направо от ада. Пищеше, виеше и бълваше мазен син дим, сякаш обзета от лудост. Харълд усети, че го обзема панически страх. Натрапчивото ухание на окосена трева изпълваше въздуха като миризмата на вкиснало вино.

Но косачът бе още по-отвратителен.

Беше съблякъл всичките си дрехи — те лежаха прилежно сгънати във ваничката за птички в центъра на поляната. Гол, покрит със зелени петна, той пълзеше на около два метра след косачката и поглъщаше окосената трева. По брадичката му се стичаше зелен сок и капеше върху провисналия му корем. Всеки път, когато косачката направеше завой, той ставаше, несръчно подскачаше, сетне отново се просваше на земята.

— Спри! — изкрещя Харълд. — Веднага спри!

Но мъжът не му обърна внимание, а червената косачка като че напълно обезумя. Когато се втурна покрай него, Харълд си помисли, че стоманената й решетка доволно му се усмихва.

Внезапно той видя къртицата. Навярно, зашеметена от страх, се бе спотайвала във високата трева, която след миг щеше да бъде окосена.

Животинчето се стрелна към убежището си под верандата. Косачката се втурна след него.

Нададе вой, прегази го и изплю парченца козина и вътрешности, което напомни на Харълд за котката на семейство Смит. Унищожила къртицата, косачката отново се зае с главната си задача.

Мъжът пъргаво пълзеше след нея и поглъщаше тревата. Вцепенен от страх, Харълд го наблюдаваше, напълно забравил за акции и за бизонски кюфтета. Пред очите му огромният, провиснал корем на косача се издуваше. Мъжът свърна встрани и изяде къртицата.

В този момент Харълд Паркити се облегна на вратата и повърна в цветната леха. Пред очите му притъмня, помисли си, че припада, че е припаднал. Падна по гръб на верандата и затвори очи…

Някой го разтърсваше. Навярно е Карла. Не беше измил чиниите, кофата за смет беше пълна — Карла ще му се разсърди, но това не е беда. Признателен й бе, че го събужда, че го изтръгва от кошмарния сън и го връща към нормалния свят, милата, нормална Карла с ластичен корсет и криви зъби…

Но това не бяха зъбите на жена му, които наподобяваха предните зъби на катеричка. Тези бяха…

Космати.

Върху тези криви зъби растяха зелени косми, подобни на…

Трева?

— Господи! — прошепна Харълд.

— Комай припадна, приятелче? — Отвратителният мъж се надвесваше над него, косматите му зъби бяха оголени в усмивка. Устните и брадичката му също бяха покрити със зелени косми. Из внезапно притихналия двор се носеше миризмата на трева и на бензин.

Харълд успя да седне и се втренчи в машината. Цялата трева беше окосена. „При това не е необходимо да я събирам с гребло“ — с погнуса си помисли той. Очевидно мъжът не бе пропуснал нито една тревичка. Харълд го изгледа с присвити очи и потръпна. Големият дебелак продължаваше да го ужасява, от устата му се стичаха зелени струйки.

— Какво е това? — прошепна Харълд.

Мъжът небрежно махна към поляната.

— Това ли? Изобретение, което шефът изпробва. Работи страхотно. Направо супер, приятелче. Нали разбираш: с един куршум два заека. Напредваме към последната фаза, а освен това изкарваме пари за финансиране на другите си начинания. Естествено, от време на време попадаме на клиенти, които не проявяват необходимото разбиране — някои хора не уважават експедитивността, — но шефът винаги е готов на жертвоприношение. Нещо като смазване на механизма, ако разбираш мисълта ми.

Харълд мълчеше. В главата му се въртеше една и съща дума — „жертвоприношение“. Припомни си къртицата, изплюта от раздрънканата червена сенокосачка.

Изправи се бавно, като парализиран старец и промълви:

— Разбира се. — Питаше се какво още да каже, но единственото, което му хрумна, бе стих от някаква кънтри плоча на дъщеря му: — Бог да благослови тревата.

Косачът се плесна по изцапаното от трева бедро и възкликна:

— Много добре казано, приятел! Направо страхотно. Ти си схватливо момче. Имаш ли нещо против да си го запиша, когато се върна в канцеларията? Кой знае, може да ме повишат.

— Не, нямам — отвърна Харълд и заотстъпва към задната врата на къщата, без да престава да се усмихва подкупващо. — Вие си довършете работата, а аз ще подремна…

— Дадено, сладур — заяви мъжът и тромаво се изправи на крака. Харълд забеляза необичайно голямото разстояние между пръстите на краката му, които напомняха… напомняха двойни копита.

Забелязал погледа му, косачът побърза да го успокои:

— Отначало гледката е необичайна, но ще свикнеш. — Той изпитателно изгледа пълничкия си работодател. — Кой знае, може дори да ти се прииска да опиташ. Шефът непрекъснато търси нови таланти.

— Шефът? — прошепна Харълд.

Мъжът, който вече бе слязъл по стълбата, спря и благосклонно го изгледа.

— Хайде, хайде — предполагах, че си се досетил… Нали каза: „Бог да благослови тревата“ и…

Харълд поклати глава и косачът се засмя.

— Шеф ми е самият Пан. — Той скочи сред прясно окосената трева, а машината нададе вой и зави зад ъгъла на къщата.

— Съседите… — поде Харълд, но мъжът бодро му махна с ръка и изчезна от погледа му.

Косачката с трясък и вой се носеше из поляната пред къщата. Харълд Паркити не желаеше да погледне през прозореца, сякаш по този начин щеше да заличи абсурдния спектакъл, на който съседите Кастонмайер и Смит (и двамата гадни демократи) навярно се наслаждаваха; сигурно се споглеждаха с престорен ужас, сякаш си казваха: „Сигурен бях, че ще се случи нещо подобно.“

Вместо това той отиде до телефона и набра номера на полицията, записан на етикетче с други важни телефони, залепено на слушалката.

— Сержант Хал слуша.

Харълд запуши с пръст свободното си ухо и каза:

— Казвам се Харълд Паркити и живея на „Ийст Ендикът Стрийт“ 1421. Искам да се оплача от… — От какво? Или просто да изтърси: „Някакъв тип се опитва да изнасили и убие поляната ми; същият работи за бог Пан и има копита, вместо крака.“

— Слушам ви, мистър Паркити.

Внезапно го осени вдъхновение.

— Искам да се оплача от човек, който има неморално поведение.

— Неморално поведение? — повтори сержант Хал.

— Точно така. Един мъж коси поляната пред дома ми. Той е… необлечен.

— Искате да кажете, че е гол? — недоверчиво попита полицаят.

— Гол е! — съгласи се Харълд, като едвам се сдържаше да не изпадне в истерия. — Съблечен. С гол задник. На поляната пред дома ми. А сега ще благоволите ли незабавно да изпратите някого?

— Казахте 1421 „Уест Ендикът“? — объркано попита сержантът.

— „Ийст“! — изкрещя Харълд. — За Бога…

— Сигурен ли сте, че е напълно гол? Искам да кажа, виждате ли половите му органи и прочее?

Харълд се опита да отговори, но от гърлото му се изтръгна само хриптене. Воят на обезумялата косачка сякаш все повече се усилваше и изпълваше целия свят. Той усети, че му прилошава. Дочу отдалеч гласа на полицая:

— Говорете по-високо — около вас е много шумно…

Входната врата с трясък се отвори.