масата. Обикновено там оставяше нещата, които трябваше да връща. Имаше две видеокасети VHS, готови за връщане в „Брус видео стоп“, плик, на който беше написано „Вестникарче“, две папки, пълни със застрахователни полици… но „Помагало за оратора“ я нямаше. Нямаше я и „Любими стихове на американския народ“. Що за идиотщина! — каза Сам и се почеса по главата. — Къде, по дяволите…

Отиде в кухнята. На кухненската маса нямаше нищо друго освен сутрешния вестник — беше го оставил там на влизане. Той разсеяно го хвърли в кашона до печката и провери върху плота. На плота нямаше нищо освен кутията, от която беше извадил снощната си замразена вечеря.

Бавно се качи горе по стълбата, за да провери в стаите на втория етаж, но в ума му вече беше се загнездило едно много лошо предчувствие.

3.

Към три часа следобед лошото предчувствие беше станало много по-лошо. Всъщност Сам Пийбълс беше бесен. След като прерови два пъти къщата от горе до долу (при втората проверка прерови дори и мазето), той отиде в кантората си, макар и да беше съвсем сигурен, че беше взел със себе си вкъщи двете книги, когато беше останал да работи до късно миналия понеделник. Естествено не намери нищо и там. И ето — по-голямата част от красивата пролетна събота беше преминала в безплодно търсене на две библиотечни книги без никакъв резултат.

Още си мислеше за престорения й тон — „не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам“ — и за това колко щастлива би се почувствала, ако знаеше колко навътре беше взел думите й. Ако наистина имаше Библиотечен полицай, Сам не се съмняваше, че тя ще бъде щастлива да го насъска срещу него. Колкото повече мислеше за това, толкова повече побесняваше.

Върна се в кабинета си. Бележката му за Арделия Лорц с прикрепените към нея двайсет долара безизразно го гледаше от бюрото.

— По дяволите! — извика той и тъкмо смяташе да започне отново да преравя къщата, когато, се усети и спря. Това нямаше да доведе до нищо.

Изведнъж чу гласа на отдавна умрялата си майка — мек и кротък, разумен. „Когато не можеш да намериш нещо, Самюъл, разхвърлянето и ровенето обикновено не водят до нищо. По-добре седни и обмисли всичко отново. Използвай главата си и жали краката си.“

Това беше добър съвет за времето, когато беше на десет години, смяташе, че е точно толкова добър и сега — когато беше на четирийсет. Сам седна зад бюрото си, затвори очи и започна да проследява пътя на проклетите библиотечни книги от момента, когато госпожица Лорц му ги беше връчила до… не знаеше докога.

От библиотеката ги беше занесъл в кантората със спиране в ресторанта за пица, откъдето беше взел пеперони и двойна пица с гъби, които беше изял на бюрото си, докато търсеше в „Помагало за оратора“ две неща — добри шеги и как могат да бъдат използвани. Спомняше си колко беше внимавал върху книгата да не попадне и най-малката капка сос от пицата — което беше доста нелепо, като се имаше предвид фактът, че сега не може да я намери.

Беше прекарал по-голямата част от следобеда над речта си, в работа върху шегите, после в преписване на цялата заключителна част, така че стихотворението да пасва по-добре. Когато се върна вкъщи в петък късно следобед, беше взел завършената реч, но не и книгите. Беше сигурен в това. Крейг Джонс го беше взел, когато беше станало време за вечерята в „Ротари клуб“, и пак Крейг го беше оставил след това — точно навреме, за да може да оскверни изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“.

Беше прекарал събота сутринта в грижи за лекия си, но неприятен махмурлук; останалата част от уикенда беше прекарал вкъщи в четене, гледане на телевизия и — ако трябваше да си признае — в наслаждаване от триумфа си. През целия уикенд дори не беше минавал покрай кантората си. Беше сигурен в това.

„Добре — помисли си той. — Оттук нататък е по-трудно. Съсредоточи се.“ — Но откри, че няма нужда Да се съсредоточава чак толкова.

Беше тръгнал за кантората си в понеделник следобед около пет без четвърт и тогава беше иззвънял телефонът, което го върна от вратата. Беше Стю Йънгман, който искаше от него да му напише полица за притежаване на жилище. Това беше началото на дъжда от долари, който се изля тази седмица. Докато говореше със Стю, погледът му беше попаднал върху двете библиотечни книги, които все още бяха на ръба на бюрото му. Когато за втори път излезе, в едната си ръка държеше куфарчето, а в другата — книгите. Беше съвсем сигурен в това.

Беше имал намерение да ги върне в библиотеката същата вечер, но тогава се беше обадил Франк Стивънс, който искаше да го покани да вечеря с жена му и племенницата им от Омаха, която им била на гости (когато си ерген в малък град, дори и случайните ти познати стават неумолими сватовници). Бяха останали до късно в ресторанта на Брейди — докъм единайсет, късно за делнична вечер — и когато се беше върнал вкъщи, съвсем беше забравил за библиотечните книги.

След това те съвсем изчезнаха от погледа му. Не беше помислил за връщането им — неочаквано нарасналата му работа беше отнела повечето от времето му за мислене — чак до това обаждане на библиотекарката Лорц.

„Добре, вероятно не съм ги местил оттогава. Трябва да са си точно там, където съм ги оставил, когато се прибрах вкъщи късно в понеделник.“

За миг усети прилив на надежда — може би са останали в колата! После още докато ставаше, за да провери, си спомни как, когато стигна вкъщи в понеделник, беше преместил куфарчето си в ръката, с която ги държеше. Беше го направил, за да може да извади ключа от десния джоб на сакото си. Изобщо не ги беше оставил в колата.

„И така, какво направи, когато влезе?“

Видя се как отключва вратата на кухнята, влиза през нея, оставя куфарчето си на един кухненски стол, обръща се с книгите в ръка…

— О, не — промърмори Сам. Изведнъж лошото му предчувствие се върна.

На плота до малката кухненска печка имаше картонен кашон със средна големина — от тези за напитки. Стоеше там вече от две години. Хората понякога опаковат в такива кашони вещите си, когато се местят, но кашоните стават отлично и за съхраняване на всякакви неща. Сам използваше този до печката, за да слага в него вестници. Всеки ден, след като свършваше с четенето на вестника си, го слагаше вътре — само преди малко беше хвърлил там днешния вестник. И горе-долу веднъж месечно…

— Мръсния Дейв! — промърмори Сам.

Стана от бюрото си и се втурна в кухнята.

4.

Кашонът с отпечатаното отстрани човече с монокъл на „Джони Уокър“ беше почти празен. Сам разрови тънката купчина вестници, въпреки че знаеше, че няма да намери нищо, но я разрови по начина, по който го правят хората, които са толкова отчаяни, та почти вярват, че когато искаш нещо много силно, то може да стане. Намери съботния „Газет“ — този, който беше хвърлил съвсем скоро — и петъчния брой. Нито между тях, нито под тях, разбира се, имаше книги. Сам остана така за миг с глава, пълна с черни мисли, после отиде до телефона да се обади на Мери Васър, която почистваше къщата му всеки четвъртък следобед.

— Ало? — обади се слабо разтревожен глас.

— Здрасти, Мери. Обажда се Сам Пийбълс.

— Сам? — Тревогата й се задълбочи. — Нещо лошо ли има?

„Да! В понеделник следобед онази кучка, която работи в местната библиотека, ще ме хване. Вероятно с двоен нелсън и с много дълги нокти.“

Но, разбира се, не можеше да каже нищо подобно, особено на Мери — тя беше от онези нещастни женски същества, които бяха родени под лоша звезда и живееха в собствен тъмен облак от съдбоносни предчувствия. Тези Мери Васър, живеещи по света, вярваха, че съществуват огромен брой черни сейфове, висящи на третия етаж на прекъсващи се въжета над огромен брой тротоари, които очакват съдбата да доведе обречените точно под тях. Ако не сейф, то пиян шофьор; ако не пиян шофьор, то приливна вълна (в

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×