Айова? Да, в Айова) — ако не приливна вълна, то метеор. Мери Васър беше от онези измъчени хора, които, когато им се обадиш по телефона, винаги искат да разберат дали няма нещо лошо.
— Нищо — каза Сам. — Абсолютно нищо лошо. Просто се чудех дали си виждала Дейв в четвъртък. — Въпросът беше почти формален — така или иначе вестниците ги нямаше, а Мръсния Дейв беше единственият събирач на вестници в Джънкшън сити.
— Да — потвърди Мери. Сърдечното потвърждение на Сам, че няма нищо лошо, я беше уплашило още повече. Сега в гласа й вибрираше скрит ужас. — Той дойде да вземе вестниците. Не трябваше ли да го пускам? Нали идва от години и си помислих…
— Няма нищо — каза Сам и се захили като идиот. — Видях, че ги няма, и си помислих да проверя дали…
— Досега не си проверявал — гласът й секна. — Наред ли е той? Нещо с Дейв ли се е случило?
— Не — каза Сам. — Искам да кажа, не знам. Просто… — После се сети и изкрещя като ненормален: — Купоните! Забравих да изрежа купоните от четвъртък, та затова…
— О! — каза тя. — Можеш да вземеш моите, ако искаш.
— Не, не бих могъл да направя то…
— Ще ги донеса следващия четвъртък — прекъсна го тя. — Имам ги с хиляди. — „Толкова много, че никога не бих могла да ги употребя — всъщност това искаше да му каже. — Все пак някъде съществува сейф, който очаква да мина под него, някакво дърво очаква да бъде повалено от буря и да ме премаже или в някакъв мотел в Северна Дакота някакъв сешоар очаква да падне от рафта във ваната. Животът ми ми е даден на заем, така че за какво са ми пачка вестникарски купони?“
— Добре — каза Сам. — Ще бъде чудесно. Благодаря, Мери, ти си голямо сладурче.
— Сигурен ли си, че нищо друго не се е случило?
— Абсолютно нищо — отговори Сам по-сърдечно от всякога. Гласът му звучеше като на луд подофицер, който командва малкото си останали войници да тръгнат във фронтална атака срещу бронирано картечно гнездо. — „Давайте, момчета, онези сигурно са заспали!“
— Добре — каза Мери със съмнение и Сам най-сетне успя да се отърве.
Седна тежко на един от кухненските столове и се взря с тъжен поглед в почти празния кашон от „Джони Уокър“. Мръсния Дейв беше идвал да събере вестниците, както правеше всяка първа седмица от месеца, но този път той, без да знае, беше получил и малка добавка: „Помагало за оратора“, и „Любими стихове на американския народ“. И Сам добре си представяше какво представляваха те сега.
Каша. Претопена каша.
Мръсния Дейв беше един от алкохолиците на Джънкшън сити. Поради неспособност да се задържи на постоянна работа, той едва свързваше двата края от чуждите остатъци и по този начин се явяваше доста полезен гражданин. Събираше бутилки, годни за връщане, и както и дванайсетгодишният Кийт Джордан си имаше маршрут за вестници. Единствената разлика беше, че Кийт доставяше вестника на Джънкшън сити „Газет“ всеки ден, а Мръсния Дейв Дънкан го събираше — от Сам и Бог знае още от колко собственици на къщи в градската част около авеню „Келтън“ — веднъж месечно. Сам го беше виждал много пъти да бута пазарската си количка, пълна със зелени торби за отпадъци, към центъра за претопяване, който се намираше между старата товарна гара и малкия приют за бездомни, където Мръсния Дейв и още дузина негови другари прекарваха повечето от нощите.
Остана седнал още няколко секунди, после спря да барабани с пръсти върху кухненската маса, стана, нахлузи сакото си, излезе и тръгна към колата.
Глава 5
„Улица Ангъл“ (I)
1.
Намеренията на автора на табелата без съмнение бяха възможно най-добри, но правописът му — лош. Табелата беше прикована към една от колоните на верандата на старата къща близо до железопътната линия и гласеше:
УЛИЦА АНГЪЛ
Тъй като на авеню „Железопътно“ — както на повечето улици и пътища в Айова — нямаше ъгли4, Сам реши, че авторът на табелата е искал да напише „Улица Ангел“. Е, и какво? Помисли си, че щом пътят към ада е постлан с добри намерения, хората, които се опитват да запълнят дупките по този път, заслужават поне малко уважение.
„Улица Ангъл“ беше голяма сграда, в която в дните, когато Джънкшън сити наистина беше железопътен разклон, както си спомняше Сам, се бяха помещавали канцелариите на железопътната компания. Сега това бяха просто два коловоза работещи релси — и двата в направление изток-запад. Всички останали релси бяха ръждясали и обрасли с бурени. Повечето от траверсите ги нямаше — вероятно бяха използвани за поддържане на огъня от същите бездомници, които трябваше да обслужва „Улица Ангъл“.
Сам пристигна в пет без четвърт. Слънцето хвърляше печална, угасваща светлина над празното поле, което започваше от края на града. Зад няколкото сгради, които се намираха тук, се чуваше сякаш безкрайният тътен на товарните влакове. Излязъл беше вечерен вятър и когато той спря колата си и излезе, можеше да чуе ръждивото скърцане от люлеенето на старата табела „Джънкшън сити“ над изоставената платформа, където едно време хората се бяха качвали на пътническите влакове за Сейнт Луис или Чикаго — а дори и на експреса „Съниланд“, който в цяла Айова спираше единствено в Джънкшън сити по пътя си за приказните царства на Лас Вегас и Лос Анжелос.
Приютът за бездомници някога беше бил бял — сега беше олющен и сив. Пердетата на прозорците бяха чисти, но стари и увиснали. Бурени се опитваха да растат върху пепелта, покриваща двора. Сам си помисли, че до месец юни те могат да пораснат още една стъпка, но засега нямаха голям успех. До неравните стъпала, които водеха до верандата, беше поставен ръждясал варел. Срещу табелата „Улица Ангъл“ имаше съобщение, приковано на другия стълб на верандата:
В ТОЗИ ПРИЮТ ПИЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО! АКО ИМАТЕ БУТИЛКА, ТРЯБВА ДА Я ПУСНЕТЕ ТУК, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ!
Неговият късмет беше вътре. Въпреки че вече беше почти събота вечер и кръчмите и бирариите на Джънкшън сити чакаха, Мръсния Дейв беше тук и при това трезвен. Всъщност той седеше с още двама алкохолици на верандата. Бяха заети с изработването на плакати върху големи правоъгълници от бял картон и се радваха в различна степен на успех. Човекът, който седеше на пода в далечния край на верандата, държеше дясната си китка с лявата си ръка в усилие да превъзмогне силното си треперене. Този в средата работеше с увиснал в ъгъла на устата език и приличаше на много старо дете от детската градина, което полага всички усилия, за да нарисува дърво, с което да спечели златна звезда и да я покаже на мама. Мръсния Дейв, който седеше на сцепен стол люлка близо до стъпалата на верандата, явно беше в най- добра форма, но и тримата изглеждаха уморени, смачкани и сринати.
— Здравей, Дейв — каза Сам, докато качваше стъпалата.
Дейв вдигна очи, присви ги и се усмихна колебливо. Всичките му останали зъби бяха отпред. Усмивката ги показваше и петте.
— Господин Пийбълс?
— Да — каза той. — Как си, Дейв?
— О, много съм добре. Много добре. — Той се огледа. — Ей, момчета, поздравете господин Пийбълс! Той е адвокат!
Човекът, чийто език се подаваше от устата, вдигна глава, кимна кратко и отново се зае с плаката си. От лявата му ноздра провисна дълъг сопол.
— Всъщност — каза Сам — аз се занимавам с недвижими имоти, Дейв. Недвижими имоти и застра…
— Носиш ли ми локум? — рязко попита мъжът с треперещите ръце. Той въобще не вдигна очи, но съсредоточената му гримаса се задълбочи. От мястото си Сам можеше да види плаката му — той беше покрит с дълги оранжеви драсканици, които смътно напомняха думи.
— Моля? — попита Сам.
— Това е Луки — каза Дейв тихо. — Не е в най-добрата си форма, господин Пийбълс.
