— С други думи, за начинаещи — каза Сам и се усмихна.
— Ами, да. Да вземем например „Любимите поеми“. Вторият раздел на книгата — започва на страница шейсет и шеста, ако не ме лъже паметта — се нарича „Вдъхновение“. Почти сигурно в него можете да намерите нещо, което ще бъде кулминацията на речта ви, Сам. И ще откриете, че слушателите ви, дори да забравят всичко друго, ще запомнят добре подбраните стихове. Особено ако са леко…
— Пияни — каза той.
— Бих използвала думата „замаяни“ — каза тя с лек упрек, — макар да предполагам, че ги познавате по-добре от мен. — Но погледът, който му хвърли, показваше, че го казва само защото е учтива.
Тя вдигна „Помагало за оратора“. Обложката представляваше хумористична рисунка на зала, украсена със знамена. Малки групи мъже в старомодно вечерно облекло седяха на маси с питиета пред тях. Всички изглеждаха като че ли им се гади. Мъжът зад катедрата — също във вечерно облекло и очевидно произнасящ речта си след вечерята — им се хилеше победоносно. Личеше, че има огромен успех.
— В началото има раздел по теорията на речите след официална вечеря — каза госпожица Лорц, — но понеже не ми правите впечатление на човек, който иска да направи кариера в тази област…
— Тук улучихте — охотно се съгласи Сам.
— … ви съветвам направо да преминете към средния раздел, който се нарича „Жива реч“. Там ще намерите шеги и истории, разделени на три категории: „Как да ги предразположим“, „Как да ги размекнем“ и „Как да ги спечелим“.
„Звучи като наръчник за жиголо“ — помисли си Сам, но не го каза.
Тя отново прочете мислите му.
— Мисля, че в това се съдържат някакви намеци — но тези книги са издадени в по-прости, по-невинни времена. По-точно в края на трийсетте години.
— Много по-невинни наистина — каза Сам и си помисли за запуснати изсушени стопанства, момиченца в басмени рокли на цветчета и скупчени бидонвили, обградени от полицаи, размахващи палки.
— Но и двете книги все още вършат работа — каза тя и за по-сигурно ги потупа с ръка, — а в този бизнес това е важното, нали, Сам? Резултатите.
— Да… май че е така.
Той я погледна замислено, а госпожица Лорц повдигна вежди — сякаш искаше да защити думите си.
— Кажете ми за какво мислите — каза тя.
— Мислех си колко рядко е това събитие в живота ми като възрастен — каза той. — Не чак нечувано, но рядко. Дойдох да взема книги, за да оживя речта си и вие, изглежда, ми дадохте точно това, за което съм дошъл. Подобно нещо не се случва много често в този свят, в който не можеш да получиш дори няколко хубави агнешки пържоли от магазина, когато са ти пред очите.
Тя се усмихна. Усмивката й показваше неподправено удоволствие… само че Сам още веднъж забеляза, че очите й не се усмихват. Не си бяха променили изражението, откакто я беше открил (или тя го беше открила) в детската библиотека. Просто продължаваха да гледат.
— Май че току-що получих комплимент.
— Така е, госпожице. Получихте.
— Благодаря, Сам. Много ви благодаря. Казват, че с ласкателство могат да измъкнат всичко от тебе, но се боя, че трябва да ви поискам и два долара.
— Така ли?
— Таксата за издаване на читателска карта за възрастни — поясни тя, — но важи за три години, а подновяването струва само петдесет цента. Съгласен ли сте, или…
— Звучи чудесно.
— Тогава елате с мен — каза тя и Сам я последва до бюрото за връщане на книги.
3.
Тя му даде картон за попълване и той вписа името, адреса, телефоните и местоработата си.
— Значи живеете на авеню „Келтън“. Прекрасно!
— Е, на мен ми харесва.
— Къщите са красиви и големи — би трябвало да се ожените.
Той се сепна.
— Как разбрахте, че не съм женен?
— По същия начин, по който вие разбрахте, че аз не съм — каза тя. Усмихна се дяволито като котка. — Нямате нищо на безимения на лявата ръка.
— О — каза той смутено и се усмихна. Не се получи обичайната му лъчиста усмивка — усети топлина върху бузите си.
— Два долара, моля.
Подаде й две банкноти по един долар. Тя отиде до малко бюро, на което имаше старинна пишеща машина и написа на нея нещо върху светлооранжева карта. Донесе я обратно до бюрото за записване, подписа се най-отдолу със замах и после я бутна към него.
— Моля, проверете дали всички сведения са верни.
Сам провери.
— Всичко е чудесно.
Първото й име, отбеляза той, е Арделия. Хубаво име и доста необикновено.
Тя отново взе новата му читателска карта — той си помисли, че е първата, която беше имал след онази от колежа, а и онази ценна карта беше използвал твърде малко — и я сложи под апарата за микрофилми заедно с по една карта, която извади от джоба на всяка от книгите.
— Можете да задържите книгите не повече от седмица, защото са от Специалния справочен дащел. Това е категория, която измислих сама — за книги, за които има голямо търсене.
— Много ли се търсят помагалата за начинаещи оратори?
— И те, и книгите за неща като поправка на водопроводи, прости фокуси, държане в обществото… ще се изненадате какви са книгите, които търсят хората при нужда. Но аз знам.
— Има си хас.
— Работя тук от дълго, много дълго време, Сам. А тези книги не се намират, така че непременно ги върнете до шести април. — Тя повдигна глава и в очите й попадна светлина. Сам почти не обърна внимание на това, което видя в тях — реши, че е отблясък, — но не беше. Беше светлина. За момент Арделия Лорц изглеждаше така, сякаш във всяко око имаше по една сребърна монета.
— Или? — попита той и внезапно престана да чувства усмивката си като усмивка — чувстваше я като маска.
— Или иначе ще трябва да ви изпратя Библиотечния полицай — каза тя.
4.
За миг погледите им се срещнаха и Сам помисли, че вижда истинската Арделия Лорц и в тази жена нямаше нищо нито очарователно, нито нежно, нито старомоминско библиотекарско.
„Тази жена може наистина да бъде опасна“ — помисли си той и после леко объркан отхвърли мисълта. Мрачният ден, а може би и напрежението от предстоящата реч го завладяваха. „Опасна е не повече от компот от праскови… а и не е от мрачния ден, нито от ротарианците довечера. Всичко е заради проклетите плакати.“
Взе под мишница „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ и почти стигнаха до вратата, когато осъзна, че тя го изпраща. Спря на място. Тя го погледна изненадана.
— Мога ли да ви помоля нещо, госпожице Лорц?
— Разбира се, Сам. Затова съм тук — да отговарям на въпроси.
— Става дума за Детската библиотека — каза той — и за плакатите. Някои от тях ме изненадаха. Почти ме шокираха. — Очакваше, че думите му ще прозвучат почти като забележка, която би отправил баптистки проповедник, ако зърне изпод списанията на масичката за кафе на някой от енориашите му да се подава
