Сърце в опасност

ще съм въпреки всичко много щастлива.

— Катрин… — той я прегърна още по-силно. — Ти няма да дойдеш с мен в Акнакери.

— Така ли? Но тогава къде ще идем?

За миг тя си помисли с надежда, че той ще напусне заедно с нея Шотландия и Англия, ще се установят някъде, където нищо няма да застрашава щастието им. Но много бързо й стана ясно, че това е невъзможно. Той никога няма да остави семейството си в беда, след като бе поел толкова рискове, за да се върне при него. Не беше съгласен с решението на брат си да подкрепи въстанието, но въпреки това щеше да го подкрепи безрезервно и ако трябва, щеше и да се бие. Щом няма да я отведе в Акнакери, това можеше да означава само едно…

— О, не! Не! Алекс, ти…нали не искаш да ме отпратиш?

— Катрин, моля те, изслушай ме!

— Не, няма да те изслушам и няма да си отида! Не можеш да ме принудиш да го сторя.

— Напротив, мога и ще го направя — каза спокойно Алекс. — Сега сме само на два часа от крайбрежието и корабът, с чийто капитан вече всичко съм уговорил, ще акостира днес към полунощ, а утре заран ще поеме отново през морето — с теб на борда.

— Не, не, не! Не!

— Катрин, изслушай ме най-сетне. Тук скоро ще има война.

— Не ме интересува. Аз съм твоя жена и мястото ми е тук!

Тя взе да рита, за да се освободи от него, но той я притисна с цялата си тежест към дюшека.

— Да, ти си моя жена, и аз щях да съм жалък съпруг, ако не направя всичко, което ми е по силите, за да си на сигурно място.

— В Акнакери ще съм на сигурно място.

— Както съвсем наскоро в градината? — Очите й пламтяха от гняв, но той продължи невъзмутимо. — Една крепост е сигурна само ако е строго охранявана, а в бъдеще няма да е така. Доналд ще поведе повечето мъже, за да демонстрира силата на своя клан, но други предводители на кланове не притежават неговото чувство за чест. Те ще използват удобния случай, за да подхванат помежду си кървави борби.

— Все ми е едно. Не се страхувам и не мога да си представя, че Доналд и Арчибалд ще отпратят съпругите си.

— Мойра и Джийни са свикнали от малки с кръв и насилие. Те знаят какво ги очаква и ще се справят с всичко.

— Ако ми кажеш какво ме очаква, и аз ще се справя с всичко. Не ти ли доказах вече, че оживявам и в най-трудни ситуации?

— Катрин… — Гласът му стана по-мек, по-отчаян. — Не искам да ти се налага да доказваш отново нещо друго, освен че ми имаш доверие и ме обичаш достатъчно, за да направиш онова, за което те моля. Повярвай ми, така ще е най-добре и за двама ни. Искам да си на сигурно място. Искам да зная, че нищо няма да ти се случи…

— Моля те — изхълца тя, докато галеше с треперещи пръсти бузата му. — Моля те, не го прави! Не ме отпращай, моля те, Алекс!

Той я целуна с невероятна нежност. Молбите й направо му късаха сърцето и той не смееше да я погледне в очите от страх да не омекне и да се откаже от решението си, защото щеше да е съдбоносно. Той сложи още веднъж глава между гърдите й и закопня да усети ръцете й да го прегръщат поне само още веднъж. Бог му е свидетел, той не иска да я отпрати, най-силното му желание е да я има всякога до себе си, но това трябваше да стане на всяка цена дори ако загуби така любовта й.

Катрин се беше втренчила в тавана, сляпа от сълзи, разкъсана от чувство за безкрайна празнота. Щастието, което изживяваше допреди малко, беше разрушено, рухнали бяха всичките й мечти за бъдещето. Той я отпраща, той ще потегли на война и навярно ще загине…

— Знаеше го през цялото време, нали? — прошепна тя беззвучно. — Но пред мен го премълча и ми позволи да вярвам, да се надявам, че ти е все едно коя съм.

Той вдигна глава и я погледна, без да разбира.

— Затова е, нали? Отпращаш ме, защото съм англичанка. Една съселка! Колко неприятно за могъщия клан на Камеръновци.

— Решението ми няма абсолютно нищо общо с това, че си англичанка, и ти много добре го знаеш.

— Сега вече нищичко не зная, освен че ме пропъждаш от живота си, преди да съм имала шанса да ти принадлежа.

— Катрин, моментът не е подходящ за…

— Да, да, разбирам… Вчера и днес бяха подходящи моменти, за да докажеш, че имаш чувства, че можеш да обичаш и да си нежен — накратко казано, че си човек. Но от утре ще си играеш на война и ще убиваш и ще осакатяваш хора в името на семейството си. Може би наистина ще е по-добре да не ставам свидетел на моралното ти падение.

Тя скочи от леглото и Алекс не се опита да я задържи. Разлюляна като трепетликов лист, тя навлече евтините дрехи, с които й беше услужила селянката. Сега той пристъпи зад нея и сложи ръце върху раменете й.

— Аз те обичам, Катрин. Зная, че сега си ми ядосана и може би се съмняваш в думите ми, но аз наистина те обичам и ти се кълна в тази любов и в живота си, че щом стане възможно, ще дойда да те взема. — Той прилепи устни към шията й, но тя стоеше неподвижно като мраморна статуя, затова той след малко я пусна и почна да се облича с дълбока скръб в сърцето.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Катрин стоеше на брега и наблюдаваше как товарят последните лодки с контрабандна стока. Вълната от планинските овце и шотландското уиски бяха търсени в цяла Европа и достигаха високи цени. Срещу тях в страната внасяха контрабандно най-често оръжие и муниции.

Капитанът на „К-ъ-р-л-ю“ беше нисичък, пъргав човек, който, изглежда, рядко влизаше в допир със сапун и вода. Беше й заявил рязко, че по начало Блакпул не е сред целите му, но заради Аликзандър Камерън ще я свали в малко закътано заливче на четири мили от града и ще изчака хората на Камерън да я придружат до града и да й наемат карета, с която да продължи пътя си до Дерби.

Стрюън Максорли се появи начело на няколко тежко въоръжени конници, заобиколили Диърдри О’Шей. Той съобщи, че Доналд се е върнал в Акнакери и вече прави приготовления за мобилизирането на клана. За Катрин Стрюън донесе написани набързо писма от Доналд, Мойра и Арчибалд. Всички й пожелаваха добър път и обещаваха да се молят за скорошното й завръщане. Но никой не оспорваше, та макар и с дума, решението на Алекс, никой не й предлагаше да се опита да го склони да промени решението си.

Като се бореше със сълзите, тя погледна към небето, където луната тъкмо беше изплувала иззад облаците. Хладен солен бриз зачервяваше бузите й и тя трепереше, въпреки дебелото вълнено наметало. В съзнанието й възникваха какви ли не картини, но тя не беше в състояние да проясни нито една и беше като замаяна.

— Време е — каза тихо Алекс. Тя трепна уплашено, защото не беше чула стъпките му по пясъка, погледна го, сякаш искаше да запомни лицето му до най-малките подробности: черни очи, тънък нос, чувствена уста, квадратна брадичка, всичко това обрамчено от къдрава черна коса.

— Нали ще поздравиш Мойра и Джийни най-сърдечно от мен? — помоли тя. — Също и братята си и леля Роуз. Кажи им, че това тук не беше моя идея.

— Обещавам ти.

Тя прехапа устна и се загледа в морската шир. Увенчани с дантела от пяна, вълните проблясваха на меката лунна светлина и се отърколваха нежно върху пясъка.

— Наистина ирония на съдбата… Толкова често те умолявах да ме пуснеш да си ида у дома, а сега, когато го правиш… — Гласът й секна, той понечи да сложи ръка на бузата й, но тя рязко се дръпна. — Моля те, недей! Никога не съм могла да бъда силна, когато ме докосваш, а ти го знаеше, разбира се, и се възползва безсрамно от властта си над мен…

Алекс се беше втренчил в ръцете си и сега ги сви в юмруци.