— Луда ли си? Не пипай това… нещо! — нареди Трагмор. — Един Господ знае какви болести има по нея! — Той се спусна към дъщеря си, грабна куклата и я запрати с всичка сила към пода. Тя се строполи там в безформена купчинка, а разкъсаната й рокля се уви около разрошените й коси.
— Не, татко, недей! — започна да го умолява Дафни. — Прекалено е хубава, за да бъде болна!
— Тя е моя! — прозвуча треперещ глас зад тях. Собственичката му се спусна като стрела през вестибюла и вдигна от земята безценното си съкровище. След това ужасена се загледа в добре облечените непознати и се затресе от страх. — Тя е моя! Нема да ви я дам!
— Ние не я и искаме, мръсно, безсрамно създание такова! — изсъска в отговор Трагмор. Той стисна длан, изгаряйки от желание да зашлеви пребледнялото дете. — Виждаш ли, Дафни? Точно това се опитвах да ти обясня. Тези хора са истински животни, отвратителни паразити. Трябва да привикнеш с тази истина и да действаш според нея.
— Добре, татко. Моля те, не я удряй — прошепна умоляващо дъщеря му. — Какъв е смисълът? Научих всичко, което искаше от мен. Моля ти се. Нека да си тръгваме.
Думите й улучиха точно където трябва. Трагмор потръпна от отвращение и се завъртя на токовете си.
— Много добре, да вървим.
И той се запъти към вратата, готов да потегли. Дафни се спусна след него, но се поколеба и погледна към момиченцето, което се бе свило край нея и притискаше куклата към гърдите си. Беше същото дете, което бяха видели в градината. Дафни я бе познала веднага, още в мига, в който се бе втурнала във вестибюла. Беше хубава като играчката си, въпреки изпокъсаните й дрехи и несресаните коси. Макар да бяха скрити под тънък слой мръсотия, човек можеше да види, че са руси. Очите й бяха огромни и с гъсти ресници. Проницателният й немигащ поглед отново срещна този на Дафни.
Сърцето й замръзна при вида на тези очи — тъмни, бездънни, почти черни. В тях прочете страх, тъга и нещо по-лошо и от двете.
Безпомощност.
Водена от инстинкта си, Дафни пристъпи към нея.
— Дафни!
Гласът на Трагмор изтрещя като гръмотевица във вестибюла и дъщеря му залитна, сякаш я удариха с камшик.
— Идвам, татко. — Тя се подчини незабавно и побягна от ужасния приют и преследващия я поглед на момиченцето.
Но това не бе краят. Той така и нямаше да дойде. Образът на това дете и неговата кукла се бяха запечатали завинаги в съзнанието на Дафни, бяха гравирани дълбоко в сърцето й. „Защо татко не може да види това? — крещеше някакъв вътрешен глас. — И двете са толкова хубави.“
Единственото, от което се нуждаеха, бе една баня и нови чисти дрехи.
1
Нортамптъншир, Англия
октомври, 1840
Последният херцог умираше.
Като дишаше с усилие и на пресекулки, шестият и последен херцог Маркам проклинаше съдбата, че бе посегнала към него така скоро, и самия себе си, че не бе прозрял колко близък бе краят му. Неговото наследство, продължението на името, титлата — всичко това оставаше в ръцете на чужди хора.
Трябваше му време.
А нямаше никакво.
Херцогът облиза устни и дръпна звънеца край леглото си, за да повика слугата, когото току-що бе пуснал.
— Ваше Височество?
Вместо него влезе проклетият лекар. Херцогът нетърпеливо му махна с ръка да излезе.
— Бедрик. Повикай Бедрик. — Гласът му премина в немощна кашлица.
— Разбира се, Ваше Височество. — И лекарят покани с жест облечения в ливрея слуга.
— Излез… оттук — обърна се задъхано към мрачния лекар херцогът. — Само… Бедрик.
Докторът се поклони любезно и изпълни нареждането.
— Викали сте ме, Ваше Височество? — Бедрик се намръщи при вида на хлабаво зашитото копче на сакото си. Държанието му беше така спокойно, като че щеше да наблюдава как бръснат господаря му, а не да стои край смъртното му ложе.
— Перо… хартия…
— Веднага. — Лакеят донесе незабавно и двете.
С трепереща ръка херцогът написа някакво име и няколко думи на листа, а след това с усилие го сгъна на две. Останал без сили, се отпусна върху възглавниците си.
— За моя адвокат — прошепна той. — Дал съм му указания. Той знае какво да прави.
— Разбирам, Ваше Височество.
— Незабавно. Веднага щом затворя очи.
— На мига, сър. Има ли още нещо?
— Моли се, Бедрик. Моли се да не е прекалено късно.
— Както желаете, сър. — Бедрик покорно пъхна бележката в джоба си и излезе.
Умиращият мъж се загледа след него, потъвайки в един свят, където миналото се движеше напред и се смесваше с бъдещето.
Последният херцог затвори очи.
— Върни ми портфейла, мръсно хлапе такова!
Зачервен, джентълменът говореше припряно и размахваше бастуна си към свития от страх юноша.
— Казах да ми го дадеш! — И буйно протегна напред облечената си с ръкавица ръка.
Никой от насъбралите се за конните надбягвания стотици хиляди хора не обърна внимание на разгорелия се спор. Провеждаха се октомврийските шампионски залагания, затова не беше чудно, че не се интересуваха от някакъв си обикновен джебчия.
— Не ме ли чуваш, проклет бандит? Върни ми парите. Незабавно. В противен случай ще те замъкна при местния съдия!
— Аз… аз… — Момчето избърса чело с мръсния си ръкав, като гледаше с широко отворени от ужас очи.
— Извинете, сър. Мисля, че е станала грешка.
Джентълменът се извърна.
— Моля? — С надут и обиден вид, той изгледа изправилия се пред него непознат.
— Казах, че според мен е станала грешка — отвърна новодошлият. Гласът му бе рязък като чертите на лицето. — Момчето не ви е взело портфейла.
— Абсолютно сигурно е, че го взе. Сам видях как направи кражбата.
Загадъчният непознат поклати глава.
— Това, което сте видели, е нещастно съвпадение. Портфейлът падна от джоба на панталоните ви. Момчето просто имаше лошия късмет да се озове на неподходящо място в неподходящ момент. Не е откраднало нищо.
— О, как смеете. Сигурен съм… — Мъжът спря да говори насред изречението си, тъй като новодошлият размаха въпросния портфейл пред лицето му.
— Видях го как падна на земята и го вдигнах — обясни той. — Точно се готвех да ви го върна, когато обвинихте несправедливо бедния момък. — Потупа юношата по рамото, а другата си ръка протегна към джентълмена. — Портфейла ви, сър.
