Дежьо Кемени
Тайнственият козел
Още една нервноболна стара мома! Като че ли цяла Пеща гъмжи от разочаровани влюбени, газови кранчета и истерии… — Старши лейтенант Сокач избута настрани папката с документите и продължи с укоряващ глас: — Абсурдно ли е най-после да попадна на едно нормално престъпление?
— Нормално престъпление? Всички престъпления са ненормални. Да си чувал за нещо подобно? — Капитан Гере се засмя, но виждайки удълженото лице на другия, продължи тихо:
— Будапеща не е Лондон, нито Чикаго. За съжаление не мога да ти предоставя напъхани в солна киселина трупове, нито заекващи малайци — сладострастни убийци… Хайде, върви! Вижте онази там стара мома! Повярвай ми, наистина не бих те пратил заради някаква си истерия, но според показанията наемателят й… С една дума, знаеш, че един наемател винаги усложнява ситуацията. Хайде, тръгвай! Сутринта искам отчет!
Изскърцаха спирачки. Прел триетажната къща спря тъмносиня варшава. В този късен час и без това тихата уличка на Буда бе напълно опустяла. Само забързаните стъпки на някой закъснял минувач пронизваха меката завеса на ноемврийската мъгла, за да заглъхнат после съвсем в стръмната част на спускащата се по хълма уличка.
Сокач още бе в лошо настроение от разговора с капитана. С гримаса на лицето като че ли душеше гъстата мъгла, тръшна вратата на колата. Още при първото позвъняване вратата на къщата, открояваща се сред двора, веднага се отвори. Явно появата на следователя и придружаващия го униформен старшина възбудиха небрежната портиерка. За няколко секунди успя да разкаже, че мъжът й е пощаджия и имат само една възрастна дъщеря и че от двадесет и пет години са портиери в тази къща.
— Моля, повярвайте ми, тук и децата са по-тихи от другаде. Дори по време на войната тук нямаше такъв хаос, защото, когато немците ни разквартируваха господине…
Сокач я слуша пет минути мълчаливо, след това си протегна ръката.
— Убеден съм, госпожо, че двадесет и пет години сте вършели безупречно работата си, и много съжалявам, че сте принудена да готвите диетична храна на мъжа си, но…
— За госпожица Гатц ли идвате?
— Ако нямате нищо против, ще бъде по-добре аз да ви разпитвам. Накратко, ама съвсем накратко разкажете какво се случи тук днес след обяд.
Жената въздъхна дълбоко, седна, отново пое въздух и започна да разказва:
— Там е цялата работа, я. Ако мъжът ми бе тук, но днес има почивен ден и замина при сестра ми в Ракошсентмихай. Ако днес бе тук, нямаше да избяга този отвратителен козел. Скачаше по стълбите, като че ли го гонеха, а задният му крак бе отсечен, какво ще кажете?
— Не видяхте ли накъде побягна?
— Изскочи през вратата и изчезна нататък, надясно, така каза аптекарят, той го видял, аз тогава бях още горе. Видял го да подскача пред аптекарския склад, после така блъснал едно момиченце, че му потекло кръв от носа. Кажете, какво ще кажат сега бедните му родители? После, тоест както бягал, аптекарят видял, че куца, и той може да ви каже; че… — жената вдигна поглед и с лице, изразяващо отвращение, продължи: — Беше отвратително животно, гадна мърша, а как блееше само! Разказвах това на енорийския свещеник, а той се разкикоти. Ако и вие…
— Бъдете спокойна, госпожо!
— Господин енорийският свещеник не вярваше, че козелът скачаше върху гостната маса и че…
— Да, вече знаем и че се е появил като призрак. Вие видяхте ли го?
— С двете си очи го видях, когато изчезваше…
— А когато се появи?
— Не… за съжаление не — в гласа на жената прозвуча искрено съжаление.
— Вижте — Сокач стана, гледаше към вратата, — имам чувството, че са погодили някаква хулиганска, твърде глупава шега на тази стара жена и…
Пет часа след призрачното видение сподавената раздразнителност отново обзе портиерката. Скочи и го прекъсна:
— Вратата бе затворена, аз я отворих, прозорците също бяха затворени. Бедната Луизика след обяд обичаше винаги да си почива във фотьойла. Там я намерихме, в безсъзнание, лежеше между фотьойла и шевната машина! Не виждате ли, че тук стават…
— Все още не виждаме, госпожо, все още не. Но ще стане ясно. Благодаря за това, което ми казахте, беше много интересно. Сега да се качим горе в апартамента. Ключът е у вас, нали?
— У госпожица Гатц е, но няма нужда от него, господин старши лейтенант, наемателят си е тук.
Преминаха през покрития с керамични плочки двор и свиха към дългата, старинна, с решетки от ковано желязо къща.
— Много прибран човек. Дойде да живее тук в началото на четиридесет и шеста, тогава нае една от стаите, защото господин Гатц, братът на Луизика, се премести да живее в Стара Буда. Казва се Петер Биро, снабдител в завода за оптически прибори. Добре се чувствуваме с него. В четиридесет и шеста много ни помагаше, толкова много ни даваше, пък и… — жената внезапно прекъсна, завайка се за краката си и показа към една врата. — Тук е — трети етаж, две. Аз да не би да ви… Мога да си вървя, нали?
Следователят натисна звънеца.
— Благодаря ви за помощта. По-късно ще ви потърсим.
Портиерката побърза да изчезне. Вратата на жилището се отвори. Зад нея се показа около петдесетгодишен мъж в домашен халат. Повдигна очилата към челото си и въпросително погледна към Сокач. Сокач се представи и много учтиво започна:
— Съжалявам, че ви безпокоим в такъв късен час, но случаят е толкова необичаен, че…
— Заповядайте, влезте! — Биро се затътри пред тях. — Значи, все пак е станало нещо. Не съм нервен по природа, но за подобни истории съм чувал само в бабините деветини. Отначало помислих, че ме е обзело някакво безумие, но извинявайте, не съм луд. Никога не изпадам в паника, дори и когато очаквам ревизия. При мен ли ще дойдете, или в стаята на госпожицата?
Сокач огледа голямата, мебелирана в стар стил стая. Тежките кафяви мебели стояха по местата си странно изоставени: огромно легло с кръгло покривало, кръгла гостна маса, два зелени плюшени фотьойла, старинна витрина, на стъклото — пожълтяла програмка за танци, порцеланови фигурки — рококо, една емайлирана кутия, изобразяваща Венеция, старинни дреболии. На прозореца, наполовина дръпната, висеше отпусната зелена завеса. Във внезапно настъпилата тишина можеше да се чуе чегъртането на дървояд.
— Ще останем тук — наруши тишината Сокач и големият стенен часовник като че ли само това чакаше, прозвучаха два звънки удара, последваха още девет, но по-плътни. — Девет и половина… — Сокач пристъпи към гостната маса, наведе се над нея. — Политурата е издраскана изцяло. Вие ли сложихте обратно покривката на масата? Почакайте, по-късно… Имате ли телефон?
Биро посочи към стаята си.
— Другарю старши сержант, телефонирайте в болницата „Янош“. Осведомете се за състоянието на Луиза Гатц! Доколкото си спомням, тя е в травматологията. Ако има възможност, още тази вечер ще я чуем.
Старши сержантът се скри зад боядисаната в кафяво врата. С уморено движение старши лейтенантът седна на стола в стил бидермайер.
— Господин Биро, значи вие поставихте покривката? След като козелът се отдалечи ли? Да чуем бабините деветини!
— Но, моля ви!
— Вие употребихте този израз преди малко, господин Биро. Разбира се, имате право, вие изобщо не сте се съмнявали. Не се нервирайте, моля ви, а отговаряйте!
— Доколкото си спомням, аз я поставих обратно. Това важно ли е? Обичам реда… Важно ли е това? — Следователят не отговори. — Там, там си удари главата — продължи Биро, показвайки с несигурни движения към шевната машина. — Според бързата помощ — спукване на черепната кост.
— Значи, възможно е занапред изобщо да не дойде в съзнание. Възможно ли е, господин Биро? Нали е възможно?
Седнал, Биро раздвижи чехлите на краката си. Наведе се напред.
