ума си, означава да плувате по повърхността на водата. Може плувате, колкото искате, може да преплувате целия океан и пак да не откриете нищо. Може да притежавате най-големият интелект в света, знания, колкото да запълните библиотека, и вратата пак да остане скрита за вас, докато не се научите да освобождавате ума си. Просто го направете и се потопете под повърхността. Когато успеете, ще я откриете.

Каква находка! Тук човек се сблъсква със спокойствие и мир, каквито не е подозирал, че съществуват. Чувства се така, сякаш е пред вратата на самата вечност. Усеща пулсациите на целия свят и близката си връзка с него. Усеща присъствие. Свято присъствие? Не става ясно веднага, но бива завладян от усещане за абсолютна безопасност и сигурност. Безпокойството се стопява. И знае със сигурност, че се е озовал на специално място. Тук в този храм, вътре в нас, ние се подхранваме и черпим сили от източници, които нито разбираме, нито имаме желание да разберем — толкова пълно и цялостно е изживяването. Достатъчно е просто да останем неподвижни, без да мислим или да желаем, без минало и бъдеще, без надежда или очакване, да се къпем тихо в това вътрешно присъствие.

Тук ние откриваме друг поток в съзнанието си, поток така чист и съставен от жива вода. И когато отпиваме от тази вода, оставаме изумени от почерпената вътрешна сила.

В това тайно местенце вътрешното присъствие общува с нас, понякога чрез думи, понякога чрез чувства. Но винаги е там. Казва ни, че никога не сме сами. То винаги ни наставлява. Когато ни говори, го прави така, сякаш сме му най-скъпи.

Понякога, когато това присъствие ме е обладало, когато се отпускам уютно във вътрешен мир, чувствам, че вече не съществувам, а съм се превърнал в част от цялото. И дори и всички мистерии на вселената да ми се открият, те биха ми се сторили безполезни, та защо бих имал нужда от тях, когато съм се слял с цялото?

Нектарът на това изживяване е толкова сладък, че нито искам, нито окуражавам гласа да говори, а оставам сгушен като дете в прегръдките на майка си. В безопасност. Завършен. Щастлив.

Човек не може да преживее това и да остане непроменен. Да познаеш и усетиш вътрешния храм и присъствието вътре в теб, означава да се промениш. Оставете другите да обсъждат и оспорват съществуването му, ако желаят. Това не ни засяга. Защото това, което преди беше само теория, надежда, стремление, сега вече е съвсем реално и животът ни отсега нататък ще се определя от това.

„Поискайте, и ще ви се даде, търсете, и ще намерите… защото който иска — получава, който търси — намира, който чука — му се отваря.“

След като веднъж сме били в храма вътре в нас и сме чули вътрешния глас, дори и само веднъж, дори и да е бил по-тих от шепот, това вече няма да са мъртви редове. А оживели пътища към невъобразими възможности. Умът ни е смутен от загатнатото. А в нас има много повече.

Всъщност трябва да сме развълнувани, тъй като в този храм от нас се иска само да се вслушваме, да бъдем отворени и възприемчиви и всичко ще ни се разкрие. Казвам „само“ и се усмихвам. Усмивка на човек, който дълго и упорито се е трудил, за да стигне до този глас и да го разбере.

Вътрешното присъствие ни съблазнява с нежност и кодирани съобщения и след това изчезва. Трябва да сме търпеливи. Съобразителни. Тук действа алхимия, която не сме в състояние да разберем и трябва да изчакаме удобен момент, колкото и жадни да сме. Първоначално връзката ни с него е слаба, непостоянна. Понякога я има, понякога не. Свързващите нишки са много тънки в началото. Те трябва да бъдат заздравени чрез опознаване. Вътрешният глас трябва да бъде спечелен, увещаван. Оценяван. Хвален. Ухажвайте го така, както бихте ухажвали неохотен любим. Не обръщайте внимание на моментите, когато не е там и благодарете и оценявайте миговете, в които присъства. Говорете с него като с приятел, любимо същество. Установете ваша собствена връзка по начин, какъвто вие прецените. Но никога не спирайте да го хвалите. Не спирайте да се обръщате навътре. Така ще свикнете един с друг. Както при всяка връзка, особено когато е нова, трябва да прекарвате известно време заедно. Да се опознаете. Странно ли ви звучи?

Понякога се чудя кой на кого се умилква. Основно аз хваля, оценявам, съгласявам се с гласа, но в други случаи той идва при мен. Пита ме, „Къде се губиш?“, когато твърде дълго не съм влизал вътре поради някаква причина. „Ела и прекарай малко време с мен.“ И аз се съгласявам с удоволствие, чудейки се защо съм пренебрегвал някого, така чудесен.

С практиката това вътрешно присъствие се превръща в убежище в забързания ни свят. Научаваме се да следваме неговите сигнали, предчувствия, усещания, когато се появяват. Наслаждаваме се на потапянето вътре и на присъствието му.

На повърхността ежедневието ни си остава непроменено. Трудностите, личните кризи, лишенията, объркването не изчезват. Човек, все още трябва да изкарва прехраната си, да отглежда семейство и да взема безброй решения. Това, което се променя, е нашата реакция спрямо нещата. Те вече не ни се струват непреодолими и обезпокоителни. Дори и в най-трудните ситуации, когато се научим да влизаме навътре, ние черпим увереност и наставления, за да се справим с всичко.

В основата си този начин на живот е базиран на доверието. Ние невинаги знаем как ще се развият нещата. Никога не ни се показва цялата картина. Невинаги имаме ясна идея какво се очаква от нас. Правим по една стъпка. Слушайки и следвайки.

След като веднъж сте открили това вътрешно светилище, ще искате да идвате често. Защото когато почивате тук, ще се чувствате напълно спокойни. От това място вътрешното присъствие ще ви подхранва. Оттук откривате, че молитвите ви притежават много по-голяма мощ. Оттук гласът ви говори нежно. Помага ви в ежедневните дела. Открива ви истини, отдавна забравени.

Да влезете свободно и открито в пространството на първата врата е първата победа по духовния път. Повод е за истинско веселие. Мистиците и древните шамани преди нас са я наричали най-добрата победа, най-важната победа. Натъкнали сте се нещо велико с откриването на това тайно местенце вътре във вас. Когато достигнете този етап, това означава, че със сигурност сте поели по правилния път.

4. Книгата със закони

Законът се записва вътре в теб веднъж записан, той става ти. Ти си законът, ти си творецът.

Изведнъж зазвучават хиляди тромпети, небесата се отварят, издигам се и навлизам във вътрешни светове, където хората не стъпват. Не съм сам, заобиколен съм от духовете на всички хора, живели преди мен.

Пред нас, Книгата със закони, стара като самото време, се отваря внимателно и всички са приканени да дойдат и да я разгледат. Изумлението е голямо, тъй като страниците й са празни. Не е написано нищо.

„Знаеш ли кое е реално?“ пита гласът на Истината всеки един от духовете.

Настъпва голямо мълчание, тъй като всички обмислят истината, такава каквато я познават, и след това подобно звука от буйна река, чувам гласовете на милиони, като всеки оповестява своята истина.

И всяка истина е различна, възникват много противоречия. Ставам свидетел на всичко това. След като и последният е отговорил, гласовете им замират. Мълчание изпълва въздуха — всички са в очакване.

Щом те повярвали са, то истина е значи. В каквото вярвате дълбоко вътре — като сън, това ще видите
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

1

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×