Така нарежда гласът на Истината, след това заглъхва, настава объркване, тъй като всеки обмисля значението на думите.
След това духовете изчезват, оставам сам, в тъмнина. „Щом те повярвали са, то истина е значи“, започвам да си го повтарям. Думите още не са се отронили от устните ми и ме облива ярка светлина. Пред мен се открива голямо пространство, въпреки че не го виждам. Светлината е ослепителна, по-блестяща от сто слънца, очите ми не различават нищо, но не съм уплашен.
„Приближи се, прашинке от вселената.“ Гласът на Истината ме призовава, пристъпвам плахо, защото не виждам и не знам къде отивам. Препъвам се и падам много пъти, всеки път се изправям и продължавам на сляпо, докато гласът не проговаря отново.
„Знаеш ли кое е реално?“ пита той.
Този път гласът се обръща само към мен, дочувам ехото на думите, идващи от далечината, дълбоко от самата вечност. Осъзнавам, че този въпрос се задава на всички, поели по този път. Но въпреки това нямам отговор.
Разголен, но без свян, стоя, облят от заслепяващата светлина. Чувствам се чист и свят, но никакъв отговор не се отронва от устните ми, тъй като съм решил да не изговоря нито дума, докато не погледна директно в лицето на Истината.
Тогава чувам глас вътре в себе си, който ми казва, че никой не вижда лицето на Истината, докато не премине през първата врата. Прошепва думи, пропити от истина и ме насочва какво да кажа. „Това са могъщи думи, ще ти служат добре. Чрез тях ще намериш своя път.“ Това ми бе казано.
Повтарям думите и изведнъж ослепителната светлина се променя в ярки цветове, като при избухваща призма, и съзирам зора, невиждана досега. По-красива от всичко, което смъртните ми очи са виждали. Това е зората на собственото ми аз, тиха и мирна, никой друг не присъства. Но аз наблюдавам и ме изпълва благоговение.
Сега вече виждам далеч напред, пред очите ми се разкриват хиляди пътища, водещи към хоризонта. Всеки път е различен, всеки път носи радости и скърби, удоволствие и болка, но някои са по-красиви от други. „Това са пътищата на човешките същества“, казва гласът вътре в мен. Забелязвам, че всеки път има врата и пазач. И никой не може да влезе без разрешението на пазача.
Пазачите повтарят тайнствено заклинание и сякаш цялата вселена вибрира от звука. Думите им ме изгарят като живи въглени, тъй като в унисон хиляди гласове повтарят, „В какво вярваш? В какво вярваш? В какво вярваш?“, вечно са повтаряли това и никога няма да престанат.
Повтарям могъщите слова и гласът отвътре проговаря: „Цялата мощ е в ръцете на тези, които вярват.“ Внезапно всички пътища изчезват, освен един, вратата се отваря и аз влизам.
5. Храмът в нас
Вече влязъл през вратата и попаднал на мястото, изпълнено със спокойствие вътре в мен, научил се успешно да се спускам под потока на съзнанието към място без мисли, отпил дълбоко от живата вода и укрепнал, виждам че това не е достатъчно. Виждам, че е необходимо повече, ако искам да открия царството. И така аз се моля пътищата да се разкрият пред мен. Моля се, вярвайки, че ще получа отговор. Моля се със силата на човек, подхранен от живата вода. Моля се от място, където молитвата притежава голяма мощ. Докато един ден, отпуснат и обвит от спокойствие и мир, чувам следните думи:
И ми бе показано какво да правя. Да построя храма в мен. Трябва да започна нов живот. Живот, посветен на храма. Призван съм да бъда строител и архитект. За да създам красиво кътче в мен и да го украся с най-добрите материали, които успея да намеря. Да живея вътре, да служа и почитам моя Възлюбен. Защото сега разпознавам присъствието в мен — Светият. Великата Мистерия. Съществувала преди самото време. Всичко се променя.
О, колко скучен и празен ми се струва старият ми начин на живот в светлината на новата представа за вътрешния храм и това, което предстои. Какво приключение. Какви възможности. И все пак съм отрезвен от необятността на начинанието. Това си е пълно преобразяване на системата ми от убеждения. Призован съм да построя храм с нови, по-могъщи, духовни убеждения. Да бъде здрав, непоклатим. Старите ми, ограничаващи убеждения трябва да се променят. Има много работа за вършене.
Сега осъзнавам, че всяко мое убеждение за мен самия и света около мен, трябва да се преосмисли в тази нова светлина. Дори и най-скъпите ми и дълбоко вкоренени убеждения (особено те!) трябва да бъдат проверени и да докажат стойността си, преди да им бъде разрешен достъп до новия храм. Много от тях няма да издържат на изпитанието. Много от тях ще се окажат недостойни, посредствени. Нищо няма да бъде прието без детайлен, критичен преглед.
Отсега нататък решавам нито едно убеждение, независимо колко вярно или истинско ми се струва, да не получава място в новия храм, освен ако не допринася за здравината му. Дали това убеждение ще ми вдъхне сила? Дали ще пробуди в мен святата ми песен? Пречи ли ми това убеждение или ми помага в моя път? Всяко убеждение трябва да бъде проверявано чрез тези въпроси. Трябва да отговаря за себе си. Да се разголи, да се разкрие. Да бъде правдиво. Приятел или враг?
И тук е моментът, в който войнът в нас трябва да се притече на помощ. В ръката си той има меч и няма капка милост. Безпощаден е. Време е да бъдем необуздани. Време за смърт и възраждане. Време за трансформация.
Всяко живо същество има скрит в себе си войн. Виждате го в действие, когато лъвицата свирепо защитава малките си от изгладнели хищници. Виждате го при мравката, която бавно и методично влачи нещо, три пъти по-голямо от нея, към мравуняка. Това е безкомпромисно действие и отдаденост. Всеки от нас го носи в себе си. Може да го призове — независимо с каква цел. И така аз го пробуждам.
Някои убеждения много страстно ще спорят, че въпреки че не ни помагат, а те всъщност дори ни възпират със слабостта си, все пак заслужават да преминат през вратата заради това, че са реални. „Ние сме истински, следователно изискваме да влезем“, ще кажат те. Готови са да използват такава логика и измама, за да бъдат приети, че много войни биват заблудени. Но ако войнът следва точно нарежданията, тези убеждения ще бъдат съсечени на място и няма да получат достъп до новия храм. Задачата на война е да пази неуморно, за да не бъде осквернен храма с лоши, некачествени материали. „Служиш ли на моя господар?“ пита войнът всяко убеждение и всяко едно трябва да отговори, а отговорът — да се прецени внимателно. Почти нищо не може да остане скрито по този начин и много убеждения ще бъдат
