Минцлаф не смееше да си поеме дъх.

— Вие пишете статии и книги върху основни понятия на изкуството, а сега пътувате за Давос, за да изнесете по покана на тамошното художествено сдружение една лекция. Първоначално възнамерявахте да отпътувате преди четиринадесет дни, но след това помолихте за четири седмици отсрочка, защото само един ден преди отпътуването си срещнахте случайно за втори път една красива, действително много красива, млада дама на име Хедвига. Тогава почувствахте — впрочем с право, — че тази втора среща не може да бъде случайна и останахте в Берлин, докато само преди три дни не получихте една забележителна телеграма, в която непознато лице ви съветваше незабавно и без предизвестие да заминете за Давос. Имам ли право?

— Защо е нужно да питате? — Минцлаф се поколеба. — А може би телеграмата бе от вас?

— Но аз ви познавам едва от вчера! Как бих могъл да ви пратя телеграма преди толкова дни?

— Дори това не би ме учудило — каза Минцлаф. — А сега, ако позволите, още един въпрос: по какви необикновени пътища добивате сведения за моя личен живот? Трябва да призная, че след всичко това бих се почувствал по-скоро успокоен, отколкото обезпокоен, ако най-сетне узная с кого имам удоволствието да разговарям! Вие попречихте на една врата от купето на Швейцарската федерална железница да се отворя. Посочихте ми едно дърво и го повалихте с поглед, преминавайки покрай него. Въпреки че едва от вчера ви се изпречих на пътя, вие познавате живота ми, като че ли месеци наред сте пращали подире ми най-малко цяла дузина детективи! До вчера ви смятах за човек с необикновени възможности, но днес…

Господинът, който не се наричаше барон Ламот, се наведе любезно напред.

— Но днес?

— Но днес вече не вярвам в това! Напротив, крайно неохотно стигам до едно убеждение, което, за съжаление, е в разрез с моя мироглед.

Минцлаф погледна другия в лицето почти мрачно и видя как зениците му се присвиха.

— Далеч съм от мисълта да ви обиждам! Въпреки това дължа да ви кажа следното: господин бароне, вие не сте необикновен човек — вие, колкото и безсмислено да звучи това, изобщо не сте човек!

Ламот каза:

— Дори освободеното от предразсъдъци мислене създава предразсъдъци! Който не знае това, тежко му! И така, въз основа на няколко странни възприятия, излизащи извън рамките на обикновеното, вие считате за възможно, че въпреки човешката си външност аз не съм човек. Както ми се струва, ще се видите принуден да направите още една стъпка.

Минцлаф кимна тъжно с глава.

— Навярно така ще стане. Тъй като не е в моя стил да се задържам прекалено дълго на негативни констатации. А щом като не сте човек, възниква заплашителният, но неизбежен въпрос: кой или какво всъщност бихте могли да бъдете?

— Логиката го изисква — забеляза баронът. — Действително възниква такъв въпрос. И се опасявам, че не ви остава друг изход, освен смело да му намерите отговор. Не ме занимавайте само с понятието „свръхчовек“! Аз не съм човек, не съм звяр, но не съм и „свръхчовек“! Моля, имайте това по възможност винаги предвид!

Другият се поклони кратко и промълви:

— Няма да направя грешка!

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Ламот. — През изтеклия половин час вие узнахте, че аз пътувам под фалшиво име и титла и че не съм човек. Имам известни задръжки, за да ви се представя направо, затова ще ви предложа един метод, който ще бъде много подходящ за пъргавината на вашата фантазия. Предлагам ви всеки ден да правите по три догадки кой бих могъл да бъда и щом налучкате верния отговор, играта се прекратява.

— По три догадки?

— Просто ви моля за това! Не е нужно да изговаряте гласно предположенията си, достатъчно е да си ги помислите.

— Е, добре — каза Минцлаф. — Да започнем тогава веднага!

Баронът даде съгласието си.

Другият си мислеше: „Сега трябва да застана както в детските години с лице към стената и да чакам да ми извикат: Ху-ху!“

— Нямам нищо против — каза Ламот.

Минцлаф отхвърли това:

— Нека караме по-кратко. Моля да внимавате! Започвам!

После сведе глава.

— Не познахте! — заяви баронът след кратко време. — Какво е второто ви предположение?

Младият мъж затвори очи, за да се съсредоточи по-добре.

— Не! Също невярно! Но не съвсем безинтересно. А третото?

Въз фантазията на Минцлаф кръжаха дузини от едва помислени наименования. „Това е безнадеждно!“ — помисли си той и съвсем безразборно накара едно от наименованията да изплува от мъглата в ясното съзнание.

— Отново невярно! — заяви господинът, който не бе човек. — Дори абсолютно погрешно! — Това прозвуча, като че ли той тържествуваше, загдето неговата загадка оставаше неразрешена. — Утре ще продължим нататък.

В този миг някой разтърси вратата на купето.

Беше келнерът от вагон-ресторанта, който разнасяше бульон и кафе.

— Позволете ми да ви обърна внимание, че вратата е все още омагьосана! — промълви Минцлаф.

— Наистина! — каза баронът. — Един момент, господине!

Секунда по-късно вратата се отвори от само себе си и келнерът едва не се просна на пода заедно с таблата, покрита с димящи купички.

Съдините иззвънтяха остро.

Мъжът пъхна яркочервения си нос в купето.

— Извинете ме — помоли той. — Вратата трябва незабавно да се смаже. Желаете ли бульон?

3.

На „Давосплац“, крайната станция на Ретийската железница, двамата напуснаха влака.

Цели тълпи обгорели от слънцето младежи наизскачаха със смях от купетата. Към дървения концерт от потракващи ски, които пътниците изнасяха от вагоните и мятаха на рамо, се примесваше тропотът на тежки туристически обувки. Металните остриета на щеките дрънчаха по перона, а въздухът бе изпълнен от истинско вавилонско смешение на различни езици.

Баронът и Минцлаф изчакаха да отмине веселата компания.

После се погрижиха куфарите им да бъдат настанени в багажното помещение и едва след като с удовлетворение установиха, че това се уреди, напуснаха гарата.

Следобедното слънце все още грееше. Сини сенки бяха плъзнали по дебелите повече от метър снежни дюшеци. Чистият и студен планински въздух се дишаше със забележителна лекота. Отнякъде долиташе валсова музика. Изглежда наблизо имаше пързалка.

Тръгнаха нагоре покрай кметството и стигнаха до една улица, по която, надувайки клаксони, леки коли и автобуси си пробиваха път.

Нямаше никакво съмнение: въпреки че бяха на хиляда и шестстотин метра височина, те се намираха в град!

Хотели-дворци с неизброими прозорци се опираха в белите склонове на планината. От двете страни на улицата се издигаха големи магазини и чужди консулства. Пъстри плакати оповестяваха вечерните прожекции на американски филми. По витрините човек можеше да види парижко вечерно облекло и фракове, ушити по последна мода.

Към двамата спътници се зададе кавалкада от десетина шейни. Плющяха камшици, весело пееха звънчета, пръхтяха коне.

Баронът се закова на място и погледна след тях.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×