— Не мислите, че сега ще мога да заспя, нали? — попита тя, макар да чувстваше, че има нужда от сън. Усещаше, че уморените й очи сълзят и парят. Клепките й тежаха като оловни.
— Имате нужда най-вече от сън — увери я той.
— Но не мога.
— А видът ви говори точно за обратното. Вие сте просто изтощена. И в това няма нищо чудно.
— Не. Не това искам да кажа. Аз не смея да заспя, не се събудя?
— Ще се събудите, разбира се.
— А ако изпадна отново в кома?
— Няма да изпаднете.
Ядосана, че той не може да разбере страха й, стисна зъби и повтори:
— Но ако изпадна!
— Вижте, не може да се страхувате цял живот от заспиването — бавно и търпеливо започна Витески като че ли се мъчеше да убеди малко дете. — Просто се отпуснете. Излезли сте от комата. Ще се оправите. Сега е вече доста късно и аз самият имам нужда от нещо за хапване и малко сън. Просто се отпуснете. Хайде? Отпуснете се.
„Ако това е най-доброто му поведение, помисли си Сюзан, — какъв ли става, когато не се опитва да е любезен?“
Той тръгна към вратата.
Искаше й се да извика: „Не ме оставяйте сама!“ Но упоритият й навик да разчита само на себе си не й разреши да се държи като уплашено дете. Не искаше да зависи от доктор Витески или от когото и да е.
— Починете си — посъветва я накрая той. — Всичко ще изглежда по-добре сутринта.
После изгаси горното осветление.
Сенките изскочиха като живи същества, които дотогава са се крили под мебелите и под первазите на пода. Макар че не си спомняше някога да я е било страх от тъмнината, сега се притесни; пулсът й се ускори.
Единствената светлина бяха студените флуоресцентни лъчи от лампите в болничния коридор, които минаваха през отворената врата, и мъждукането от малка лампичка в един от ъглите на стаята.
Силуетът на Витески бе ясно очертан на вратата от светлината на коридора. Лицето му вече не се виждаше; изглеждаше като изрязана от черна хартия фигура.
— Лека нощ — пожела й той.
После затвори вратата зад гърба си и така светлината от коридора напълно се загуби.
Сега имаше само една лампа, чиято крушка бе не повече от петнайсет вата. Тъмнината заобиколи още повече Сюзан и набразди леглото. Беше сама.
Погледна към другото легло, което бе обгърнато от сенки като черен креп; заприлича й на катафалка. Сега силно й прииска да има състайник.
„Така не бива — помисли си. — Не е редно да ме оставят сама. След като току-що съм излязла от комата. Разбира се, че при мене трябва да има човек — сестра, санитарка, някой.“
Клепачите й бяха натежали, много натежали.
„Не — сърдито си каза тя. — Не бива да заспивам. Не и преди да съм убедена, че хубавата ми малка дрямка няма да се превърне в още една двайсет и два дневна кома.“
Няколко минути се бори с все по-силно обхващащата я прегръдка на съня, като стискаше юмруци така силно, че ноктите й болезнено се забиваха в дланите. Но очите й така я пареха и боляха, че накрая реши да ги затвори за малко и да ги остави да си починат. Беше сигурна, че е в състояние да затвори очи, без да заспива. Разбира се, че можеше. Това е много лесно.
Прекрачи в обятията на съня като камък, запратен в дълбините на бездънен кладенец.
Засънува.
В съня си лежеше върху твърд и влажен под в огромно, мрачно и студено място. Не беше сама. Те бяха с нея. Тя тичаше и се препъваше слепешката през неосветеното пространство, по тесни каменни коридори; бягаше от кошмара, който всъщност беше неин спомен от истинско място и истинска случка, за действителен ужас, който бе преживяла на деветнайсетгодишна възраст.
Гръмотевичният дом.
ГЛАВА 3
На другата сутрин, няколко минути след като Сюзан се събуди, при нея влезе пълничката сивокоса сестра. Очилата висяха на верижката около врата й както преди и подскачаха върху внушителните гърди при всяка нейна крачка. Тя сложи термометър под езика на Сюзан, хвана китката й, за да премери пулса, после вдигна очилата си и видя показанията на термометъра. Докато правеше всичко това, не спираше да бърбори. Казвала се Телма Бейкър. Твърдеше, че винаги е била убедена, че Сюзан накрая ще се оправи. Била медицинска сестра вече трийсет и пет години, първо в Сан Франциско, после тук, в Орегон, и рядко е правила грешки относно възможното възстановяване на пациентите. Работата й като медицинска сестра била за нея така естествена, че се чудела дали в нея не се е преродила първокласна сестра от някой предишен живот.
— Но, разбира се, мене не ме бива за нищо друго — засмя се сърдечно тя. — Със сигурност не струвам кой знае колко като домакиня вкъщи!
Добави, че не я бивало особено и в оправянето с парите — да харчи в рамките на банковата си сметка всеки месец й коствало огромни усилия. Нямала успех и в брачния живот. Двама съпрузи, два развода, никакви деца. Освен това не готвела особено добре. Не обичала шиенето, мразела го.
— Но съм ужасно добра сестра и се гордея с това — наблегна няколко пъти с очарователната си усмивка, в която участваха кафявите й очи заедно с устата — усмивката наистина показваше какво удовлетворение намира в работата си.
Тя се хареса на Сюзан. Обикновено дърдорковците не й допадаха. Но приказките на госпожа Бейкър бяха забавни, често нелишени от ирония към самата нея, и действаха по странно успокояващ начин.
— Гладна ли сте? — попита сестрата.
— Умирам от глад. — Наистина се бе събудила гладна като вълк.
— От днес започвате да приемате твърда храна — съобщи й госпожа Бейкър. — В режим на лека диета, разбира се.
Още преди сестрата да свърши, в стаята се появи млад рус санитар, който донесе закуската й — черешово желе, ненамазана филия препечен хляб с лъжица конфитюр и малко рядък грис. Сюзан никога не бе виждала по-привлекателно блюдо. Но беше разочарована от количеството и го каза.
— Наистина не изглежда много — съгласи се госпожа Бейкър, — но, повярвайте ми, мила, ще се чувствате преяла още преди да изядете и половината. Не забравяйте, че не сте поемали твърда храна от три седмици. Стомахът ви се е свил. Ще трябва да мине още време, преди да възвърнете нормалния си апетит.
Сестрата излезе, за да се погрижи и за други пациенти, а скоро след това Сюзан установи, че бе имала право. Макар че върху подноса нямаше много храна и макар че дори и скромната порция бе за нея божествена на вкус, тя не смогна да я изяде цялата.
Докато се хранеше, си мислеше за доктор Витески. Все още чувстваше, че не би трябвало да я оставя сама, без никаква грижа. Въпреки сърдечното отношение на госпожа Бейкър болницата все още й изглеждаше студена и отблъскваща.
Когато не можеше да поеме повече храна, обърса уста с книжната салфетка, запрати настрани масичката върху колелцата й и изведнъж изпита чувството, че я наблюдават. Вдигна глава.
Беше застанал на отворената врата — висок, елегантен мъж на около трийсет и осем години. Носеше тъмни обувки, тъмни панталони, бяла престилка, бяла риза и зелена вратовръзка, а в лявата си ръка държеше бележник. Лицето му беше интересно и чувствително; правилните му черти изглеждаха като изваяни от талантлив скулптор. Сините му очи блестяха като излъскани скъпоценни камъни и контрастираха интересно с голямата му и пищна черна коса, която бе сресана назад.
— Госпожице Торнтън — започна той, — радвам се да ви видя седнала, будна и в съзнание. — Приближи се към леглото. Усмивката му беше по-мила дори от усмивката на Телма Бейкър. — Аз съм вашият
