лекуващ лекар. Доктор Макгий. Доктор Джефри Макгий.
Протегна ръка към нея и тя я стисна. Ръката му беше суха, твърда и силна, но допирът й бе лек и приятен.
— Мислех, че доктор Витески е лекуващият ми лекар.
— Той е главният лекар, но грижата за вас е поверена на мене. — В гласа му се чувстваше мъжествена увереност, но все пак бе приятно мек и успокояващ. — Аз ви приех, когато постъпихте в отделението за спешни случаи.
— Но вчера доктор Витески…
— Вчера имах почивен ден. Не се занимавам с частната си практика два пъти седмично, но отсъствам един ден от болницата — само един ден, — така че вие сте избрали него, разбира се. След като лежахте като камък двайсет и два дена, след като ме бяхте разтревожили толкова много, трябваше да излезете от комата, когато ме няма. — Той поклати глава, като се правеше едновременно на учуден и засегнат. — Дори никой не ми бе казал до тази сутрин. — Намръщи й се на шега. — Вижте, госпожице Торнтън, ако моите пациенти участват в някакви медицински чудеса, настоявам да присъствам, когато се случват, така че те да се припишат на мене, а аз да се радвам на славата. Ясно ли е?
Сюзан се усмихна изненадана от шеговития му тон:
— Да, доктор Макгий. Ясно ми е.
— Добре. Много добре. Радвам се, че се разбрахме за това. — Той се усмихна. — Как се чувствате тази сутрин?
— По-добре.
— Готова ли сте да прекарате вечерта в танци и в обиколка на баровете?
— Може би утре.
— Значи се разбрахме. — Погледна към подноса от закуската й. — Виждам, че имате апетит.
— Опитах се да изям всичко, но не можах.
— Точно така казва и Орсън Уелс.
Тя се засмя.
— Добре сте се справили — кимна той към подноса й. Трябва да започнете да се храните с малки количества и по-често, това е нормално. Не се тревожете особено за възстановяването на силите си. Преди да усетите, ще започнете да дебелеете и ще тръгнете уверено по пътя на възстановяването. Боля ли ви глава тази сутрин? Виеше ли ви се свят?
— Не.
— Нека проверя пулса ви. — Посегна към китката й.
— Госпожа Бейкър ми го премери преди закуска.
— Знам. Това е само извинение да се докосна до ръката ви.
Сюзан отново се засмя:
— Вие се различавате от повечето лекари.
— Значи вие мислите, че лекарят трябва да бъде делови, сериозен и без чувство за хумор, така ли?
— Не непременно.
— Препоръчвате ли ми да се опитам да приличам повече на доктор Витески?
— Определено не.
— Той
— Сигурна съм, че е така. Но допускам, че вие сте дори по-добър.
— Благодаря. Комплиментът е забелязан и ще ви донесе малко намаление в окончателната сметка, която ще ви представя.
Все още само държеше ръката й. Накрая погледна часовника си и й премери пулва.
— Ще оживея ли? — попита го тя.
— Това е съвсем сигурно. Оправяте се бързо. — Той все така държеше ръката й и продължи: — Сега сериозно, мисля, че не е лошо лекарят и пациентът да си разменят някои смешки. Според мене това помага на пациента да запази положителното си отношение към лечението, а това ускорява оздравяването му. Но някои хора не искат лекарят им да бъде весел. Имат нужда от човек, който да се държи като че носи целия свят на плещите си; така се чувстват по-спокойни. Така че, ако шегите ми ви тревожат, мога да ги понамаля или да ги спра изцяло. Важното е да се чувствате добре и да разчитате на грижите, които се полагат за вас.
— Продължавайте и се шегувайте колкото ви се иска усмихна се Сюзан. — Настроението ми и без това има нужда от повдигане.
— Няма защо да сте мрачна. Най-лошото е зад гърба ви.
Той леко стисна ръката й, преди накрая да я пусне.
За свое учудване Сюзан малко се разочарова, че я е пуснал така бързо.
— Доктор Витески мисли, че има някои празноти в паметта ви — каза той.
— По-малко, отколкото вчера — намръщи се тя. — Предполагам, че всичко ще се върне рано или късно. Но празните места са все още доста.
— Искам да си поговорим за това. Но първо трябва да направя обиколката си. Ще се върна след няколко часа и ще ви помогна да освежите паметта си — ако нямате нищо против.
— Напротив.
— Почивайте си.
— Какво друго мога да правя?
— Засега няма да играете тенис.
— Жалко! Бях си определила среща с госпожа Бейкър!
— Ще трябва просто да я отмените.
— Добре, доктор Макгий.
Тя с усмивка се загледа след него. Движенията му бяха самоуверени и наситени с природна грациозност.
Вече й бе оказал положително въздействие. Бе започнала да я обзема страхова невроза, но сега й стана ясно, че притеснението й е било изцяло субективно, просто резултат от слабост и объркване; за него нямаше логическо обяснение. Вече не намираше странното поведение на доктор Витески за странно, а и самата болница не й се струваше опасна.
След половин час, когато госпожа Бейкър отново намина при нея, Сюзан я помоли за огледало и после съжали за това. Видя в него отражението на бледо и изпито лице. Сиво-зелените й очи бяха налети с кръв и заобиколени от тъмна, подпухнала кожа. За да улесни лечението и превръзката на разрязаното й чело, някой санитар в отделението за спешна помощ бе подрязал дългата й руса коса; беше я накълцал, без да се замисли за вида й. В резултат бе останало рошаво вълмо. Освен това след двайсет и два дена без грижи косата й бе мазна и сплъстена.
— Боже мой, изглеждам ужасно! — възкликна тя.
— Разбира се, че не — възрази сестрата. — Само малко отпаднала. Няма никакви трайни увреждания. Веднага щом възстановите теглото, което сте загубили, бузите ви ще се налеят, а торбичките под очите ви ще изчезнат.
— Трябва да измия косата си.
— Няма да можете да отидете до банята и да застанете пред умивалника. Ще усещате краката си като гумени. Освен това не можете да миете главата си, докато не са свалили бинтовете, а това ще стане най- рано утре.
— Не. Днес. Веднага. Косата ми е мазна и главата ме сърби. Кара ме да се чувствам нещастна, а това не помага за възстановяването ми.
— Няма да спорим, мила. Вашето няма да стане, така че не се впускайте в спор. Най-многото, което мога да направя, е да ви осигуря сухо измиване.
— Сухо измиване? Какво е това?
— В косата се слага пудра, оставя се да попие малко от мазнината и после се изчетква. Това ви правехме два пъти седмично, докато бяхте в кома.
Сюзан прокара ръка през увисналата си коса:
