— Това ще помогне ли?
— Малко.
— Добре, да го направим. — Госпожа Бейкър донесе кутия, с пудра и четка.
— А вещите, които имах в колата си? — попита Сюзан. Останало ли е нещо от тях след злополуката?
— Разбира се. Всичко е тук, в килера.
— Бихте ли ми донесли кутията с грима?
— Той наистина е привлекателен, нали? — засмя се сестрата. — А е и мил. — Намигна и добави: — А не е и женен.
Сюзан се изчерви:
— Не знам какво имате предвид.
Госпожа Бейкър тихо се засмя и погали ръката й:
— Не се притеснявайте, малката ми. Досега не съм виждала пациентка на доктор Макгий, която да не се е опитвала да изглежда по най-добрия начин. Девойките се вълнуват, когато той се приближи. Младите дами като вас добиват оня безпогрешен блясък в очите си. Дори белокоси баби, полуокуцели от артрит, двайсет години по-възрастни от мен, четиридесет години по-възрастни от доктора — всички се докарват, за да изглеждат по-добре пред него, а като изглеждат по-добре, започват и да се чувстват по-добре като че всичко има и лечебен ефект.
Доктор Макгий се върна малко преди обед, като буташе пред себе си малка количка от бюфета, върху която бяха поставени два подноса.
— Реших, че ще е по-добре да обядваме заедно, докато разискваме здравните ви проблеми.
— Лекарят да обядва с пациента си? — учуди се тя.
— Тук ние не се придържаме толкова към протокола като във вашите градски болници.
— Кой плаща за обеда?
— Вие, разбира се. Не сме чак толкова далеч от всичко.
Младата жена се засмя:
— Какво има за обяд?
— За мене има сандвич с пиле и маруля и ябълков пай. За вас — ненамазана препечена филия, грис и…
— Това вече взе да се повтаря.
— А, но този път име нещо по-екзотично от черешовото желе — закачливо каза той. — Лимоново желе.
— Просто ще ми се спука сърцето.
— И купичка компот от праскови. Ястие за истински чревоугодник.
Той си издърпа един стол, после спусна максимално леглото й, за да могат да си приказват докато се хранят.
Докато поставяше подноса й на масичката до леглото и вдигаше пластмасовия му капак, той й намигна:
— Изглеждате хубава и свежа.
— Изглеждам като самата смърт, леко затоплена.
— Нищо подобно.
— Да, така е.
— Този грис изглежда като позатоплена смърт, но вие изглеждате хубава и свежа. Не забравяйте — аз съм докторът, вие сте пациентката, а пациентите не бива никога, никога да бъдат на различно мнение от лекарите си. Не сте ли запозната с болничния етикет? Щом казвам, че изглеждате хубава и свежа, значи е точно така, за Бога.
— Ясно. — Сюзан се усмихна и реши да не се противи повече. — Как съм могла да бъда такава анархистка?
— Изглеждате хубава и свежа, Сюзан.
— Колко мило, че го казвате, доктор Макгий.
— Сега е вече по-добре.
Тя си бе „измила“ косата с пудра, бе си сложила и малко грим и червило. Благодарение на капките, които също бе открила, очите и не бяха вече кръвясали, макар че бялото им още беше с жълт болезнен оттенък. Бе сменила и болничната си нощница със собствената си синя копринена пижама. Знаеше, че не изглежда в най-добрата си форма, но поне малко по-добре, а това „малко по-добре“ я караше да се чувства много по-спокойна, точно както госпожа Бейкър бе предсказала.
Докато обядваха, говориха за празнотата в паметта на Сюзан и се опитваха за запълнят дупките, които едва вчера бяха толкова многобройни и огромни, а днес бяха намалели и бяха станали далеч по- незначителни. Със събуждането си тази сутрин тя откри, че може да си спомни повечето неща без усилие.
Беше родена и израснала в южните крайни квартали на Филаделфия, в приятна двуетажна бяла къща, на оградена от брястове улица с други подобни къщи. Зелени морави. Покрити входове. Квартално увеселение на всеки четвърти юли. Коледари по Коледа. Приятни и мили съседи.
— Сигурно сте имали идеално детство — вметна Макгий.
Сюзан преглътна малко лимоново желе и отвърна:
— Имаше чудесни предпоставки за идеално детство, но за щастие не излезе така. Бях много самотно дете.
— Когато постъпихте тук — намеси се той, — опитахме да се свържем със семейството ви, но не открихме никого.
Тя му разказа за родителите си, защото искаше да е сигурна, че в спомените й за тях няма празни пространства, и отчасти, защото Макгий беше приятен събеседник, и тъй като изпитваше остра нужда да говори след двайсет и два дена, прекарани в мълчание и мрак. Майка й, Реджайна, бе загинала при пътно произшествие, когато Сюзан бе едва на седем години. Шофьорът на камион за доставка на бира беше получил инфаркт на волана, колата му бе преминала на червен светофар, а шевролетът на Реджайна се бе оказал в средата на кръстовището. Сюзан не си спомняше кой знае какво от майка си, но тази празнина нямаше нищо общо с нейния нещастен случай и амнезията след това. В края на краищата бе познавала майка си само седем години, а от момента, когато камионът беше сплескал шевролета, бяха минали двайсет и пет. Жалко наистина, но Реджайна бе избледняла неизбежно от съзнанието й, както избледнява образът от стара снимка, оставена прекалено дълго на слънце. Ясно си спомняше обаче баща си. Франк Торнтън бе висок, малко пълен човек, собственик на що-годе печеливш магазин за мъжко облекло, когото Сюзан бе обичала искрено. Винаги бе усещала, че и той я обича, макар никога да не бе й го казвал. Беше тих, внимателен и доста стеснителен човек, който се чувстваше най-доволен, когато бе сам в кабинета си с хубава книга и с лулата си. Навярно би бил по-общителен, ако вместо дъщеря имаше син. Винаги бе общувал по-свободно с мъже, отколкото с жени и задачата да отгледа момичето си явно го бе поставила в неловко положение. Бе умрял от рак десет години след смъртта на съпругата си, през лятото, когато Сюзан бе завършила гимназия. Беше станало така, че тя бе навлязла в света на възрастните по-самотна от всякога преди това.
Доктор Макгий дояде сандвича си с пиле и маруля, изтри уста с книжна салфетка и попита:
— Не сте ли имали лели, чичовци?
— Една леля и един чичо. Но и двамата бяха непознати хора за мен. Бабите и дядовците ми бяха измрели. Но знаете ли — да прекараш така самотно детството си не е изцяло лошо. Научих се да разчитам изключително на себе си и това се оказа от полза по-нататък в живота ми.
Докато докторът ядеше ябълковия си пай, а Сюзан опитваше компота си от праскови, говореха за университетските й години. Бе завършила в колежа Брайърстед в Пенсилвания, а после бе продължила учението си в Калифорния и бе защитила магистърската и докторската си дисертация в Лосанжелеския университет. Спомняше си тези години съвсем ясно, макар че всъщност би предпочела да е забравила някои от събитията през втората година в Брайърстед.
— Нещо не е наред ли? — забеляза изражението й Макгий и върна хапката с ябълков пай, която
