поднасяше с вилицата към устата си.
— А? — примигна тя.
— Изражението ви… — Той се намръщи. — За миг добихте вид като че ли сте видели призрак.
— Да. В известен смисъл. — Изведнъж не беше вече гладна. Остави лъжицата и отстрани подвижната масичка.
— Искате ли да говорите за това?
— Беше само неприятен спомен — обясни тя. — Нещо, за което се моля на Бога да можех да забравя.
Макгий махна подноса си, без да е довършил пая:
— Разкажете ми.
— О, това е нещо, с което не бих искала да ви товаря.
— Натоварете ме.
— Мрачна история е.
— Щом ви тревожи, разкажете ми за нея. Аз обичам от време на време да чуя по някоя интересна мрачна история.
Тя не се усмихна. Дори Макгий не можеше да придаде очарование на Гръмотевичния дом.
— Ами…, когато бях втори курс в Брайърстед, се срещах с един младеж на име Джери Стийн. Беше много приятен. Харесвах го. Дори много. Всъщност бяхме започнали да разискваме дали да се оженим, след като се дипломираме. После го убиха.
— Съжалявам — поклати глава Макгий. — Как стана това?
— Той смяташе да даде клетва пред едно братство.
— О, Боже! — с разбиране възкликна докторът.
— Изпитанията, на които бе подложен… стигнаха прекалено далеч.
— Това е такъв отвратителен и глупав начин да се умре.
— Джери имаше много заложби — тихо добави тя. — Беше умен, чувствителен, умееше да се труди…
— Веднъж, когато бях дежурен в спешното отделение, докараха едно момче, което бе жестоко обгоряло в някакъв колежански ритуал за встъпване в братство. Казаха ни, че било изпитание чрез огън, нещо за доказване на мъжествеността, глупав детински ритуал, който не могли да овладеят. Тялото му имаше над осемдесет процента изгаряне. Умря след два дена.
— Джери Стийн не загина от огън — каза Сюзан, — а от омраза.
Потръпна от спомена.
— Омраза ли? — попита Макгий. — Какво искате да кажете?
Тя помълча за миг, припомняйки случилото се отпреди тринайсет години. Макар че болничната стая бе приятно затоплена, почувства студ, пронизващ студ като в Гръмотевичния дом.
Докторът търпеливо я изчака леко приведен напред.
Накрая тя тръсна глава и отсече:
— Не ми се иска да се впускам в подробности. Много е потискащо.
— Още преди да навършите двайсет и една години в живота ви е имало необичайно голям брой смъртни случаи.
— Да. Понякога ми се е струвало, че върху мене лежи някакво проклятие. Всички, на които бях държала, си отидоха.
— Майка ви, баща ви, после годеникът ви.
— Е, той не ми беше чак годеник. Не съвсем.
— Бил е нещо съвсем близо до годеник.
— Само не бяхме си разменили пръстени — съгласи се Сюзан.
— Добре. Може би все пак трябва да ми разкажете за смъртта му, за да се освободите от натрапчивата мисъл.
— Не — повтори тя.
— Не се отдръпвайте така бързо. Искам да кажа, че ако мисълта за това ви преследва и след тринайсет години…
— Вижте — прекъсна го тя, — колкото и да говоря за това, мисълта никога няма да престане да ме преследва. Просто беше прекалено ужасно, за да се забрави. Освен това вие споменахте, че положителните емоции ускоряват оздравяването. Спомняте ли си?
— Спомням си — усмихна се той.
— Значи не би трябвало да говоря за неща, които ме потискат.
Той я гледа дълго, без да каже нищо. Очите му бяха невероятно сини и така изразителни, че тя и за миг не се усъмни в неподправената му загриженост за скорошното й оздравяване.
— Добре — въздъхна той накрая. — Да се върнем към онова, което сега е най-важно — амнезията ви. Изглежда, че си спомнихте почти всичко. Кои празнини не са запълнени още?
Преди да му отговори, тя посегна към бутоните за регулиране на леглото и повдигна още малко горната му половина, за да седне по-изправена. Усещаше тъпа болка в гърба си, но не от нараняване, а от лежането в неподвижна поза вече повече от три седмици. Когато й стана по-удобно, остави таблото с бутоните:
— Все още не мога да си припомня злополуката. Спомням си, че карах по двупосочен път с много завои. Бях на около пет километра от отбивката за хотел „Вютоп“. Очаквах с нетърпение да се прибера там и да вечерям. И тогава… е, тогава като че ли някой е изгасил осветлението.
— Няма да е нещо необикновено, ако никога не възстановите спомена си за самата злополука — увери я Макгий. — В такива случаи, дори когато пациентът си спомни всички останали подробности от живота си, той рядко може да възстанови катастрофата или самия удар, който е причинил амнезията. Тези неща най-често остават неизяснени.
— И аз го подозирах — съгласи се тя. — И не това ме тревожи истински. Обезпокоена съм обаче от друго, което не мога да си спомня, и именно то ме притеснява. Работата ми. По дяволите, не мога да възстановя дори и най-дребното нещо, свързано с нея. Знам, разбира се, че съм физик. Спомням си как получих научните си степени в Лосанжелеския университет, а и всичките ми сложни и специализирани познания са още в главата ми. Бих могла да продължа работата си още днес, без да ми е необходим опреснителен курс. Но къде съм работила? И с какво съм се занимавала точно? Кой е бил шефът ми? И кои са сътрудниците ми? Имала ли съм кабинет? Лаборатория? Би трябвало да съм работила в лаборатория, не мислите ли? Но не мога да си спомня как изглежда тя, какви са уредите в нея, нито къде се намира, за Бога!
— Работите в корпорацията „Майлстоун“, а тя се намира в Нюпорт, Калифорния — поясни Макгий.
— Така ми каза и доктор Витески. Но името просто не означава нищо за мен.
— Всичко останало се е върнало в паметта ви. И това ще се възстанови. Просто трябва да мине поне малко време.
— Не — възрази му. — Това е някак различно. Останалите празноти тънеха в подсъзнанието ми… като във вълма от гъста мъгла. Дори когато не можех да си припомня нещо, все пак успявах да усетя, че в мъглявината има някакви спомени. Накрая мъглата изчезна и всичко се изясни. Но когато се опитвам да си спомня каква е била работата ми, вече няма нищо. Мъглата се замества от тъмнина… голяма тъмнина… чернота, като напълно черна и празна дупка, която се спуска все по-надолу и по-надолу… безкрайно. Във всичко това има нещо… нещо, което ме плаши.
Макгий се премести до края на стола си. Веждите му бяха сключени:
— Имахте служебен пропуск от „Майлстоун“ в портмонето си, когато ви донесоха в спешното отделение. Може би той ще освежи паметта ви.
— Може би — със съмнение в гласа си промълви тя. Наистина бих искала да го видя.
Портмонето й се намираше в най-долното чекмедже на нощното шкафче. Той й го подаде.
Тя отвори портмонето и намери пропуска. Беше ламиниран и имаше малка нейна снимка. В горния край на удостоверението на бял фон със сини букви беше написано: КОРПОРАЦИЯ МАЙЛСТОУН. Под този титул бе отпечатано името й с получерни букви, а още по-долу следваше физическото й описание — възраст, височина, тегло, цвят на косата и на очите. Отдолу с червени цифри бе отпечатан служебният й идентификационен номер. Само това.
