Доктор Макгий стоеше до леглото и я наблюдаваше, докато тя разглеждаше пропуска:
— Това помага ли?
— Не — заяви тя.
— Ни най-малко?
— Не мога да си спомня да съм го виждала преди. Въртеше пропуска в ръце и се мъчеше да го свърже с нещо, опитваше се с всички сили да отприщи този поток от спомени. Не би могла да бъде по-учудена от пропуска си, дори и да беше доказателство за съществуване на чужда цивилизация, което току-що е било донесено от Марс; не би изглеждало по-извънземно.
— Толкова е странно — замисли се тя. — Опитвах се да си спомня последния ден, когато бях на работа — деня преди да започна ваканцията си. Части от него възстанових съвършено ясно. Спомням си как станах сутринта, как си приготвих закуска и прегледах вестника. Всичко това е съвсем отчетливо в паметта ми, като спомена за обеда, който току-що изядох. Спомням си как отидох в гаража оная сутрин, как влязох в колата и запалих двигателя… — Остави гласа ей да затихне, докато се взираше в пропуска. Опипваше малкия четириъгълник като ясновидка, която търси следи от нечия психика върху пластмасовата повърхност. — Спомням си как същата сутрин изтеглих колата си на заден ход по алеята… следващото нещо, което се сещам, е… как се прибрах вкъщи в края на деня. А между двете събития има единствено чернота, празнота. И точно така е с всичките ми спомени за работата, не само от този ден, а от всеки ден. Колкото и да се опитвам да ги излъжа, те непрекъснато ми се изплъзват. Няма ги там сред мъглата. Тези спомени просто вече не съществуват.
Без да се отделя от леглото й, Макгий й заговори с тих и окуражителен тон:
— Разбира се, че съществуват, Сюзан. Напрегнете малко подсъзнанието си. Представете си отново как седите зад кормилото на колата си онази сутрин.
— Мислила съм за това.
— Помислете пак.
Тя затвори очи.
— Било е ден, навярно типичен за август в Южна Калифорния — започна той, като й помагаше да върне сцената в съзнанието си. — Горещ и син, може би с лека мъгла.
— Горещ и син — съгласи се тя, — но без мъгла. В небето дори нямаше никакви облаци.
— Влизате в колата и я изтегляте на заден ход по алеята. Сега помислете за маршрута ви по пътя към „Майлстоун“.
Тя мълча почти цяла минута, преди да каже:
— Няма смисъл. Не си спомням.
— Как се казваха улиците, по които минахте? — настоя той.
— Не знам.
— Разбира се, че знаете. Кажете ми името поне на една улица. Поне на една, за да започне да се размотава кълбото.
Тя се напрегна да стигне поне до нещичко в празнотата — лице, стая, глас каквото и да е, — но без успех.
— Съжалявам — въздъхна. — Не ми идва наум името дори и на една улица.
— Казахте ми, че си спомняте как сте изтеглили колата по алеята онази сутрин. Добре. Щом си спомняте това, положително помните и накъде сте тръгнали след това. Наляво ли завихте или надясно?
Все още със затворени очи Сюзан се замисли така напрегнато, че я заболя главата. Накрая отвори очи, погледна към Макгий и сви рамене:
— Просто не знам.
— Филип Гомез — неочаквано изрече докторът.
— Какво?
— Филип Гомез.
— Кой е той? Трябва ли да го познавам?
— Името нищо ли не ви говори?
— Не.
— Той е шефът ви.
— Сериозно? — Тя се опита да си представи Филип Гомез. Не успя да сглоби никакъв образ. В съзнанието й не се породи нищо, свързано с този човек. — Шефът ми? Филип Гомез? Сигурен ли сте?
Той пъхна ръце в джобовете на престилката си.
— След като постъпихте в болницата, се опитахме да открием семейството ви. Открихме, разбира се, че нямате семейство, никакви близки роднини. Така че се свързахме с работодателя ви. Аз лично говорих с Филип Гомез. Според него вие работите в „Майлстоун“ вече повече от четири години. Той бе изключително разтревожен за вас. Всъщност от злополуката насам ни се е обаждал четири-пет пъти и ни е разпитвал за вас.
— Може ли да му се обадим сега? — попита Сюзан. — Щом чуя гласа му може би нещо ще щракне в съзнанието ми. Може би ще успея да си спомня.
— Ами нямам домашния му телефон — разпери ръце Макгий — и не можем да му се обадим в кабинета до утре.
— Защо не?
— Днес е неделя.
— Оо! — Дори не знаеше кой ден от седмицата беше и самото усещане за това я накара да се почувства дезориентирана.
— Утре непременно ще му позвъня — обеща й Макгий.
— Ами ако говоря с него и все още не мога да си спомня нищо за работата си?
— Ще си спомните.
— Не, моля ви, бъдете откровен с мене. Може ли? Съществува възможност никога да не си спомня нищо за работата си, нали?
— Много малко вероятно е.
— Но е възможно?
— Е… всичко е възможно.
Тя се отпусна на възглавницата си; изведнъж се почувства изтощена, потисната и разтревожена.
— Вижте — започна той, — дори и ако не си спомните нищо за „Майлстоун“, това не значи, че не можете да се върнете на работа там. В края на краищата не сте забравили познанията си по физика, все още сте компетентен учен. Образованието и специализацията ви не са изгубени. Но ако страдахте от обща амнезия, което е най-лошият случай, щяхте да сте забравили почти всичко, което някога сте усвоили — включително и умението да четете и да пишете. Но вие нямате обща амнезия и това е нещо, за което трябва да сме благодарни. Както и да е, след време ще си спомните всичко. Сигурен съм.
Сюзан се надяваше той да не греши. Нейният внимателно организиран и подреден живот бе временно объркан и това предизвикваше у нея огромно безпокойство. Ако този безпорядък се превърнеше в постоянна особеност на живота й, за нея би било почти невъзможно да продължи. Винаги е могла да ръководи живота си, за нея това бе необходимост.
Макгий извади ръце от джобовете и погледна часовника си:
— Трябва да ставам. Ще намина отново за малко, преди да си тръгна за къщи. А вие се отпуснете, хапнете още малко от обеда си, ако можете, и не се тревожете. Ще си спомните всичко за „Майлстоун“, когато му дойде времето.
Докато го слушаше, Сюзан изведнъж усети — без да разбере защо или как, — че би й било no-добре, ако никога не си спомнеше нищо за „Майлстоун“. Бе обзета от арктически студен, твърд като желязо страх, за който не можеше да намери обяснение.
Спа два часа. Този път не я споходиха сънища — ако ги бе имало, не си ги спомняше.
Леко я тресеше, когато се събуди. Косата й се бе сплъстила — среса я, като се мръщеше, докато прокарваше гребена през възлите.
Тъкмо връщаше гребена в нощното шкафче, когато в стаята влезе госпожа Бейкър, като буташе инвалиден стол пред себе си.
— Време е да направите една обиколка, мила.
