— Къде ще ходим?
— О, ще проучим коридорите и страничните проходи из екзотичния втори етаж на мистериозната, романтична и весела общинска болница в Уилоуок. Ще бъде пътешествието на живота ви. Голямо забавление. Освен това лекарите искат да започнете да се упражнявате.
— Няма да е кой знае какво упражнение, след като ще се возя в инвалидния стол.
— Няма да повярвате. Просто като седите и се придържате, като зяпате по останалите пациенти, ще капнете от умора. Вие все пак не сте в спортната форма на олимпийските състезатели и футболните звезди.
— Сигурна съм обаче, че мога да ходя — настоя Сюзан. Може би ще ми трябва малко помощ — ако се опра на ръката ви в началото, после със сигурност…
— Утре може да опитате да направите няколко крачки — обеща й госпожа Бейкър, докато смъкваше страничната преграда на леглото. — Щом днес ще се возите, аз ще поема ролята на шофьора.
— Мразя да бъда инвалид — намръщи се младата жена.
— Боже мой, вие не сте инвалид. Просто имате някои временни затруднения.
— Мразя и това.
Сестрата нагласи стола до леглото:
— Искам първо да седнете на ръба на леглото и да залюлеете крака напред-назад за минута-две.
— Защо?
— За да се отпуснат мускулите.
Като се изправи без поддръжката на леглото зад себе си, Сюзан се почувства замаяна и слаба. Впи пръсти в края на матрака, защото й се стори, че ще се прекатури на пода.
— Как се чувствате? — попита госпожа Бейкър.
— Отлично — излъга и се принуди да се усмихне.
— Поместете си краката, мила.
Раздвижи краката си нагоре-надолу. Чувстваше ги като оловни.
Накрая сестрата я спря:
— Добре. Стига толкова. Сюзан с изумление откри, че се е изпотила. Освен това и трепереше.
Въпреки това заяви:
— Знам, че мога да ходя.
— Утре — повтори госпожа Бейкър.
— Чувствам се отлично, наистина.
Телма Бейкър отиде до гардероба и взе халата, който подхождаше на синята пижама на Сюзан. Докато тя го обличаше, сестрата откри пантофи в един от куфарите й и ги обу на висящите крака на Сюзан.
— Добре, сладка моя. А сега се плъзнете спокойно по леглото, облегнете се на мене, а аз ще ви помогна да се настаните на стола.
Смяташе да не се подчини на сестрата, докато се спускаше от леглото; мислеше да се изправи сама и да докаже, че не е инвалид. Когато ходилата й се опряха в пода обаче, тя веднага осъзна, че краката й няма да я удържат, ако се опита да ги натовари с цялата си тежест; преди миг й се бяха сторили оловни, сега изглеждаха натъпкани с кълчища. Вместо да се подложи на унижението да се свлече долу, тя се хвана за госпожа Бейкър и й позволи да я настани в инвалидния стол, почти като бебе, което наместват в количката му:
— Все още ли мислите, че можете да започнете състезание по бягане на дълги разстояния? — намигна й госпожа Бейкър.
Сюзан бе едновременно учудена и притеснена от своята упоритост. Изчерви се и с усмивка заяви:
— Утре. Толкова много ще ходя утре, че в пантофите ми ще се появят големи дупки. Ще видите.
— Е, детето ми, не знам доколко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.
Тя мина зад инвалидния стол и го изтласка навън от стаята. В началото возенето накара стомахът на Сюзан да заподскача и да се свие, но след няколко секунди тя се овладя.
Болницата беше Т-образна и стаята на Сюзан се намираше в десния горен край на буквата. Сестрата я откара до площадката, където си даваха среща повечето коридори, и я поведе към най-дългото крило — към долния край на Т-то.
Самото измъкване от леглото и излизането от стаята накараха Сюзан да се чувства по-добре и освежена. Коридорите бяха застлани с тъмнозелени винилни плочки за под, а стените до един метър бяха боядисани в подходяща отсянка, след това продължаваха в бледожълто, което обхващаше и високия, с акустична изолация таван. Ефектът от всичко това — от тъмните цветове, които преминаваха в светли — караше човек да вдига очи нагоре, а и помещението изглеждаше по-високо и по-просторно. Коридорите бяха безупречно чисти като стаята, в която бе настанена. Тя си спомни голямата филаделфийска болница, в която ракът най-накрая бе повалил баща й — онази сграда бе старинна и мрачна, нуждаеше се от пребоядисване, первазите на прозорците бяха прашни, а между дъските имаше отдавна наслоена мръсотия. Изглежда трябваше да е благодарна, че се е озовала в уилоуокската болница.
Лекарите, сестрите и санитарите също се различаваха от служителите в болницата, където баща й бе умрял. Тук всички й се усмихваха. А и загрижеността им за пациентите изглеждаше съвсем неподправена. Докато минаваше със стола, си по коридорите много от лекарите и сестрите се спираха, за да я заговорят, да изразят радостта си, че я виждат будна, съсредоточена и явно на път да се оправи съвсем.
Госпожа Бейкър я избута до края на дългия централен коридор, после обърна и тръгна назад. Макар Сюзан да бе започнала да се уморява, настроението й бе сравнително добро. Днес се чувстваше по-добре от вчера, този следобед — по-добре от сутринта. Бъдещето й от ден на ден започваше да изглежда по- добро.
Не след миг настроението й се смени с ужасяващата рязкост на пушечен изстрел.
Докато минаваха между вратите на асансьора и стаята на сестрите — те бяха една срещу друга в средата на коридора, — един от асансьорите спря и от него излезе човек, който стъпи точно пред инвалидния стол. Беше пациент с пижама на сини и бели райета, тъмнокафяв халат и кафяви чехли. Госпожа Бейкър спря стола, за да може той да премине. Когато Сюзан видя кой е той, едва не изкрещя. Искаше да изкрещи, но не можа. Бе скована от страх, който стегна гърдите и запуши гърлото й.
Той се казваше Ърнест Харч. Беше с ъглесто телосложение, квадратно лице, изсечени черти и сиви очи с вид на нечисти парчета лед.
Когато свидетелства против него в съда, той се бе взрял в нея със смразяващия си поглед и не бе снел очите си дори за миг. Тя ясно бе разчела посланието в заплашителния му израз: „Много ще съжаляваш, че си свидетелствала.“
Но това бе станало преди тринайсет години. Междувременно бе взела предпазни мерки, за да е сигурна, че той няма да я намери, когато излезе от затвора. Вече отдавна бе престанала да се оглежда зад гърба си.
И ето го сега тук.
Погледна я както бе седнала безпомощно в инвалидния стол и от смразяващия му поглед пролича, че я е познал. Въпреки изминалите години, въпреки отслабването, което я бе променило през последните три седмици, той разбра коя е тя.
Само секунда-две бяха минали, откакто вратите на асансьора се бяха затворили, а вече й се струваше, че е стояла лице в лице с Харч поне петнайсет минути. Нормалният ход на времето се бе преобразил в пълзене на охлюв.
Харч й се усмихна. За всеки друг усмивката му би изглеждала невинна, дори приятелска. Но тя съзря омраза и заплаха в нея.
Ърнест Харч бе завеждащият изпитанията в братството, в което Джери Стийн бе искал да встъпи. Ърнест Харч бе убил Джери. Но не случайно. Умишлено. Хладнокръвно. В Гръмотевичния дом.
А сега, все така усмихнат, намигна на Сюзан.
Предизвиканата от страх парализа малко я поотпусна и тя някак намери сили да се изправи от стола и да стъпи на крака. Направи една стъпка, като се опитваше да се махне от Харч, да избяга, и чу удивения възглас на госпожа Бейкър. Направи втора крачка с чувството, че ходи под вода, и тогава краката й се подгънаха и тя започна да пада, но някой я подхвана тъкмо навреме.
