Обаче не само красотата на гледката ги бе приковала. Пълната неподвижност и тишината — точно това бе накарало Джени да спре. От самото им пристигане тя намираше това за странно. Сега й се струваше зловещо.
— Службата на шерифа се намира на главната улица — каза тя на Лайза. — Само на две пресечки и половина оттук.
Те забързаха към замрялото сърце на града.
5
ТРИ КУРШУМА
Самотна луминисцентна лампа гореше в мрачния градски затвор и осветяваше само едно бюро и почти нищо друго в голямата стая. На писалището лежеше отворено списание, точно под силната бяла светлина на лампата. Мястото бе тъмно като се изключат бледите луминисцентни лъчи, процеждащи се през прозорците от уличните лампи.
Джени отвори вратата и влезе вътре, Лайза я следваше отблизо.
— Ало? Пол? Тук ли си?
Тя намери ключа на стената и светна — и отскочи от вида на разкрилата се пред нея гледка на пода.
Пол Хендерсън. Тъмен, с посиняла плът. Издут. Мъртъв.
— О, Господи! — каза Лайза и бързо се отвърна. Втурна се към отворената врата, облегна се на дървената рамка и започна да поема трепереща големи глътки от нощния хладен въздух.
С голямо усилие, Джени надви надигналия се в нея първичен страх и отиде при Лайза. Сложи ръка на слабото рамо на момичето и каза:
— Добре ли си? Да не ти прилошее?
Лайза изглежда се опитваше да не избухне. Накрая поклати глава.
— Не, няма ми нищо. Ще се оправя. Д-да се махаме оттук.
— След минутка — каза Джени. — Първо искам да огледам тялото.
— Не вярвам да искаш да го гледаш.
— Права си. Не искам, но може би ще разбера с какво си имаме работа. Можеш да ме почакаш на прага.
Момичето въздъхна примирено.
Джени отиде до трупа, който бе проснат на пода, приклекна до него.
Пол Хендерсън бе в същото състояние като Хилда Бек. Всеки сантиметър, който се виждаше от тялото на помощник-шерифа, бе насинен. Тялото бе подпухнало: лицето деформирано; вратът широк почти колкото главата; пръстите приличаха на кренвирши; коремът издут. И все пак Джени не можеше да долови дори лека миризма от разлагане.
Невиждащите очи изпъкваха на потъмняло лице. Тези очи, заедно с изкривената зяпнала уста, изразяваха едно очевидно чувство: страх. Както и Хилда Бек, Пол Хендерсън явно бе умрял внезапно — в мощната ледена хватка на ужаса.
Джени не беше близка приятелка с умрелия мъж. Познаваше го, разбира се, защото в малък град като Сноуфилд всички се познаваха. Беше приятен, добър пазител на реда. Джени се чувстваше нещастна от случилото се с него. Докато гледаше изкривеното му лице, започна да й се гади, усети тъпа болка в стомаха и трябваше да извърне погледа си.
Оръжието на помощник-шерифа не беше в кобура. Намираше се на пода, близо до тялото. Револвер четиридесет и пети калибър.
Тя се загледа в оръжието, опитвайки се да отгатне какво се е случило. Може би се бе изплъзнало от кожения кобур, докато помощник-шерифът е падал на пода. Може би. Но се съмняваше. Най-вероятно бе Хендерсън да е извадил револвера, за да се предпази от някого.
В такъв случай, той не бе умрял от отрова или заразна болест.
Джени погледна през рамо. Лайза все още стоеше облегната на вратата, загледана в Скайлайн роуд.
Като застана на колене, Джени се отвърна от трупа и се надвеси над револвера за няколко дълги секунди, изучавайки го, опитвайки се да реши да го докосне или не. Не се безпокоеше толкова от заразяване, както след като намери тялото на госпожа Бек. Все по-малко вярваше, че става дума за чума. Още повече, ако някаква екзотична болест бе връхлетяла Сноуфилд, тя трябваше да е страшно силна и Джени със сигурност вече се беше заразила. Нямаше какво да загуби, ако вземеше револвера и го огледаше отблизо. Беше по-загрижена, че може да заличи отпечатъците на престъпника или други важни доказателства.
Но дори Хендерсън да бе убит, малко вероятно бе убиецът да е използвал револвера на жертвата и оставил отпечатъци по него. Освен това, Пол очевидно не бе застрелян; напротив, ако беше стреляно, вероятно единствен той бе натискал спусъка.
Тя вдигна оръжието и го разгледа. В барабана имаше шест гнезда, но три бяха празни. Острата миризма на барут доказваше, че с револвера бе стреляно наскоро; през днешния ден; може би дори през последния час. Тя взе 45-калибровия револвер, разгледа сините плочки на пода, стана и отиде до единия край на приемната, после до другия. Очите й забелязаха проблясване на месинг, още едно, после още едно: три празни гилзи.
Нито един от изстрелите не бе насочен към пода. Лъскавите сини плочки не бяха повредени.
Джени бутна летящата врата и влезе в ограденото с дървен парапет отделение, което ченгетата от телевизионните сериали наричаха „предварителен арест“. Тръгна по пътеката между двете редици бюра, шкафове и работни маси. Спря в средата на помещението и бавно огледа светлозелените стени и белия звукоизолиран таван, търсейки дупки от куршуми. Не успя да открие такива.
Това я учуди. Щом пистолетът не е бил изпразнен на пода и щом не е било стреляно към прозорците — а че не е било показваше липсата на счупени стъкла, — тогава значи дулото е било насочено някъде в стаята на височината на кръста или по-високо. Тогава къде бяха куршумите? Не виждаше повредени мебели, трески дърво, пробит метал или разбита пластмаса, макар да разбираше, че 45-калибров куршум би причинил значителни повреди в точката на удара.
Ако търсените куршуми не се намираха в тази стая, те можеха да бъдат само на едно място: в човека, в когото Пол Хендерсън се бе целил.
Но ако помощник-шерифът бе ранил един или повече нападатели с три изстрела от полицейски револвер 45-и калибър, три изстрела толкова отблизо в тялото на нападателя, че куршумите да не са преминали през него, навсякъде трябваше да има кървави следи. Но нямаше и капка кръв.
Объркана, Джени се обърна към бюрото, където луминисцентната лампа хвърляше светлина върху един отворен брой на Тайм. На една метална табелка пишеше: СЕРЖАНТ ПОЛ ДЖ. ХЕНДЕРСЪН. Тук е седял, прекарвайки един очевидно скучен следобед, когато се е случило нещо.
Вече сигурна какво ще чуе, Джени вдигна слушалката на телефона на бюрото на Хендерсън. Нямаше линия. Само електронния, приличаш на бръмчене на насекоми шум на отворената линия.
Както и преди това, когато се опита да се свърже по телефона в кухнята на Сантини, в нея се появи чувството, че някой подслушва.
Постави обратно слушалката — прекалено рязко, прекалено силно.
Ръцете й трепереха.
На задната стена в стаята имаше две дъски за обяви, фотокопирна машина и заключен шкаф за оръжие, полицейска радиостанция (местна радиовръзка) и телекс. Джени не знаеше да работи с телекс. Във всеки случай той бе безмълвен и явно не беше в ред. Тя не можа да задейства и радиостанцията. Въпреки че радиостанцията беше във включено положение, индикаторът не светеше. Микрофонът не функционираше. Каквото и да се бе случило с помощник-шерифа, същото бе сполетяло телекса и радиовръзката.
Отправяйки се обратно към приемната в предната част на стаята, Джени видя, че Лайза вече не стои на прага и за момент сърцето й спря. Тогава видя момичето, клекнало до тялото на Пол Хендерсън и взиращо се настойчиво в него.
Когато Джени се появи до дървената преграда, Лайза вдигна поглед към нея. Сочейки към подпухналия труп, момичето каза:
