— Не предполагах, че кожата може да се опъва толкова, без да се нацепи.
Стойката й — на изследователска любознателност, безпристрастност, тренирано безразличие към ужасите на сцената — бе явно престорена. Нейният остър поглед я издаваше. Преструвайки се, че никак не е потресена, Лайза отмести поглед от помощник-шерифа и се изправи.
— Скъпа, защо не остана до вратата?
— Бях отвратена от себе си, че съм такава страхливка.
— Виж, сестричке, казах ти…
— Искам да кажа, страхувам се да не се случи нещо с нас, нещо лошо, точно тук в Сноуфилд, тази нощ, всеки миг може би, нещо наистина ужасно. Но не се срамувам от този страх, защото е съвсем нормално да се страхуваш след онова, което видяхме. Беше ме страх дори от тялото на помощник-шерифа, а това е направо детинщина.
Когато Лайза млъкна, Джени също не каза нищо. Момичето имаше да каже още нещо, искаше да се отърве от тези мисли.
— Той е мъртъв. Не може да ми стори нищо лошо. Няма причина да се страхувам от него. Погрешно е да изпадам в ирационален страх. Погрешно е, глупаво и проява на слабост. Човек трябва да се изправи срещу страха — изтъкна Лайза. — Изправянето срещу страха е единственият начин той да бъде преодолян. Права ли съм? Така че се реших да го направя. — Тя посочи с глава към мъртвия мъж в краката си.
„В очите й има толкова мъка“ — помисли си Джени.
Не беше само случилото се в Сноуфилд, което тежеше толкова на момичето. Бяха спомените от онзи горещ и ясен юлски ден, в който намери майка си починала. Поради сегашните събития, миналото я бе връхлетяло с пълна сила.
— Сега съм добре — каза Лайза. — Все още ме е страх какво може да се случи с нас, но не се страхувам от него. — Тя погледна надолу към трупа да докаже думите си, после вдигна поглед и срещна очите на Джени. — Видя ли? Можеш да разчиташ на мен. Няма отново да се нахвърлям върху теб.
За пръв път Джени разбра, че тя беше моделът за подражание на Лайза. С очи, глас, ръце и израз на лицето, Лайза разкриваше по хиляди неуловими начини уважението и възхищението си от Джени много повече, отколкото си представяше. Държанието на момичето казваше нещо, което трогна дълбоко Джени: Обичам те, дори нещо повече, харесвам те и се гордея с теб; мисля, че си страхотна и ако имаш търпение, аз ще те направя горда и щастлива, че съм ти сестра.
Осъзнаването, че заема такова високо място в пантеона на Лайза, бе изненадващо за Джени. Поради разликата в годините и понеже Джени почти не се бе връщала у дома откакто Лайза бе навършила две години, тя смяташе, че е напълно непозната на момичето. Бе едновременно поласкана и притеснена от новия обрат в отношенията им.
— Зная, че мога да разчитам на теб — увери тя момичето. — Винаги съм смятала, че мога.
Лайза се усмихна стеснително. Джени я прегърна.
За момент Лайза силно се притисна към нея и когато се разделиха, каза:
— Е, успя ли да разбереш какво става тук?
— Нищо съществено.
— Телефонът не работи, а?
— Не.
— Значи не работят из целия град.
— Вероятно.
Те тръгнаха към вратата и излязоха навън на каменните плочи на тротоара.
Оглеждайки пустата улица, Лайза каза:
— Всички са мъртви.
— Не може да сме сигурни.
— Всички — тихо и мрачно настоя момичето. — Целият град. Всичките. Усещам го.
— Сантини ги нямаше, не бяха мъртви — напомни й Джени.
Докато те двете с Лайза бяха в кантората на шерифа, над планините се бе издигнала нащърбената луна. По онези места, които уличните лампи и светлините на витрините не можеха да осветят, сребристата й светлина рисуваше неясни форми. Но не разкриваше нищо. Напротив, падаше като воал, обгърнал някои предмети по-силно от други, осветявайки само малка част от тях, и като всеки воал успяваше да придаде много повече мистичност и тайнственост на нещата наоколо, отколкото ако тънеха в пълен мрак.
— Гробище — каза Лайза. — Целият град е едно гробище. Не може ли просто да се качим в колата и да потърсим помощ?
— Знаеш, че не можем. Ако една заразна болест…
— Това не е заразна болест.
— Не можем да сме напълно сигурни.
— Аз съм. Сигурна съм. А и ти освен това каза, че почти си го установила.
— Но докато има някаква вероятност, дори и най-нищожна, ние трябва да останем под карантина.
Лайза изглежда забеляза най-после оръжието.
— Това на помощник-шерифа ли е?
— Да.
— Зареден ли е?
— Стрелял е три пъти, но в барабана са останали три патрона.
— В какво е стрелял?
— Бих искала да зная.
— Ще го задържиш ли? — попита Лайза и потръпна.
Джени погледна към револвера в дясната си ръка и кимна.
— Предполагам, че би трябвало.
— Добре. Но това не го е спасило, нали?
6
НОВОСТИ И МНЕНИЯ
Тръгнаха по Скайлайн роуд, през редуващите се сенки и жълта светлина от уличните лампи, мрака и бледата лунна светлина. От лявата страна, на равни разстояния бяха засадени дървета. От дясната минаха покрай магазин за подаръци, малко кафене и ски-магазина на Сантини. Надничаха през витрините на всяко заведение, търсейки признаци на живот, но не откриваха никакви.
Надничаха и в къщите с лице към улицата. Джени изкачваше стъпалата пред всяка къща и звънеше на вратата. Никой не й отваряше, дори в онези къщи, чиито прозорци светеха. Тя помисли да пробва дали някои от вратите не са отключени и да влезе вътре, но се отказа, защото подозираше, също както и Лайза, че обитателите (ако изобщо ги намереха) щяха да са в същото нелепо състояние, както Хилда Бек и Пол Хендерсън. Джени искаше да открие живи хора, оцелели, очевидци. Не можеше да научи нищо повече от труповете.
— Тук наблизо има ли ядрен завод? — попита Лайза.
— Не. Защо?
— Голяма военна база?
— Не.
— Помислих, че може би… радиацията.
— Радиацията не убива така внезапно.
— А силен пристъп на радиация?
— Жертвите нямаше да са в този вид.
— А в какъв?
— Щеше да има обгаряния, мехури, поражения.
Стигнаха до козметичния салон Лъвли Лейди, където Джени подстригваше косата си. Беше пуст, както винаги в неделя. Джени се запита какво ли се бе случило с Мадж и Дани, собствениците на салона. Тя обичаше Мадж и Дани. Молеше се на Бога да са били извън града този ден, на гости на приятелите си в Маунт Ларсън.
— Отрова? — попита Лайза, когато се отдалечиха от козметичния салон.
