„Той също се забавлява“ — помисли си полицаят. Това го ядоса.
Високо горе на стените, под обвитите с паяжини корнизи, имаше тесни, неголеми прозорци, благодарение на които подобната на пещера сграда се осветяваше през деня. Сега единствено блясъкът на светкавиците ги разкриваше. Макар и спорадичното им избухване да не можеше да освети складовото помещение, то беше достатъчно да заблуди полицая, тъй като сенките оживяваха и подскачаха от внезапните експлозии от светлина. Франк за малко да застреля два от тези безобидни фантоми.
Промъквайки се в друг проход, взирайки се в здрача от двете страни, детективът изведнъж чу силно стържене. Той веднага се досети какво го е предизвикало — контейнер, плъзгащ се върху друг контейнер.
Погледна нагоре. Високо над главата му в полумрака един контейнер с размерите на канапе — който изглеждаше като черен силует — тъкмо се клатушкаше на ръба на този под него. След това се наклони рязко и изведнъж полетя като камък надолу, право срещу взиращия се в тавана полицай.
Франк светкавично се хвърли напред и се претърколи точно в момента, когато контейнерът експлодира върху цимента, където детективът бе стоял допреди малко. Той се помъчи да прикрие лицето си от стотиците трески, които подобно на десетки шрапнели се разпръснаха мигновено след сблъсъка. Огромната кутия се оказа пълна с хромирани кранове за чешми и лъскави душ-батерии, които се разпиляха по пода, като няколко от тях удариха Франк по гърба и хълбоците.
Горещи сълзи опариха очите му, защото болката в гърдите отново се беше събудила. Имаше чувството, че ребрата му са стрити на прах.
Високо горе Скаг издаде звук, който наподобяваше едновременно вик на ярост, животински вой, възбуден от тръпката на лова, и ненормален смях.
Благодарение на някакво шесто чувство Франк усети предварително убийствената, спускаща се мълниеносно тежест. Той се завъртя надясно, надигна се и се прилепи плътно до същата стена от контейнери, на върха на която стоеше Скаг. Втори огромен контейнер се разби с трясък на пода пред него.
— Жив ли си? — извика Скаг.
Франк не отговори.
— Да, трябва да си долу, защото не те чух да крещиш. Пъргаво копеле си ти, а?
Отново този безумен кикот. Звучеше като атонална музика, изпълнена на някаква разстроена флейта. Студен, металически звук. Нечовешки. Франк Шоу потръпна.
Изненадата беше любимата стратегия на детектива. По време на преследване той обичаше да прави точно това, което жертвата му най-малко очакваше. Сега, използвайки за прикритие трополенето на дъждовните капки по гофрирания ламаринен покрив, той се изправи в мрака покрай стената от контейнери, прибра пистолета си в кобура, примигна няколко пъти и започна да се катери.
— Не се крий в сенките като плъх — изкрещя Скаг. — Що не се покажеш и не се опиташ да ме застреляш, а? Имаш пистолет, а аз нямам. Твоите куршуми срещу всяко нещо, което мога да хвърля върху теб. Какво повече искаш, пъзливо ченге такова?
Шест метра нагоре по деветметровата стена от дървени контейнери, с изтръпнали от напрежението пръсти, впили се във всяка възможна пролука, и крака, плътно прилепени към тесните жлебове между кутиите, Франк застина за миг. Болката отдясно го стегна досущ като ласо и заплаши да го запрати два етажа по-надолу върху циментовия под. Полицаят се вкопчи с всички сили в несигурната си позиция и стисна очи, мъчейки се да прогони болката.
— Ехо-о, задник такъв! — извика Скаг.
„Да?“
— Знаеш ли кой съм аз, бе?
„Голям човек на въртележката на психарите, не е ли тъй?“
— Аз съм този, когото вестникарите нарекоха Нощния касапин.
„Знам, бе, много добре знам това, лигаво изродче.“
— Целият този проклет град лежи буден посред нощ, страхувайки се от мен, питайки се къде ли съм в момента — продължаваше да вика психопатът.
„Не целият град, човече. Лично аз изобщо не съм си нарушил спокойствието заради теб.“
Постепенно парещата болка в ребрата му утихна. Е, не изчезна съвсем, но сега се бе притъпила и намаляла до монотонно пулсиране.
Сред приятелите си измежду морските пехотинци и колегите от полицейското управление Франк имаше репутацията на човек, понасящ с лекота нараняванията, които биха повалили всеки друг. Във Виетнам беше улучен от два куршума от виетконгска картечница: единият беше попаднал в лявото рамо, а другият — точно над бъбрека. Обаче въпреки раните бе продължил да напредва и беше взривил картечаря с ръчна граната. Кървящ, той изтегли със здравата си дясна ръка трима от своите тежко ранени приятели от огневата линия в укритието, където се намираха на сигурно място от вражеските снайперисти. Не след дълго пристигналият хеликоптер успя да ги открие и докато санитарите го качваха вътре, той им заяви: „Войната е истински ад, обаче е и страшно въодушевяваща!“ Приятелите му казваха, че е твърд като стомана. Но това беше само част от онова, което говореха за него.
Най-горе Карл Скаг вървеше бързо върху купчината контейнери. Франк се намираше достатъчно близо, за да чуе тежките му стъпки.
Дори и да не беше чул нищо, той пак щеше да знае, че Скаг се движи. Стената от контейнери, по която се катереше полицаят, се клатеше, макар и не достатъчно силно, за да запрати детектива върху бетонния под долу.
Отново започна да се катери — ръцете му опипом търсеха опора в тъмнината, докато той напредваше сантиметър по сантиметър през камарите водопроводни части. Няколко трески се забиха в дланите му, но с тази слаба, пробождаща болка му бе лесно да се справи.
От новото си място върху планината от контейнери Скаг закрещя към друг обгърнат в сенки ъгъл от склада, където, както си мислеше той, се криеше Франк:
— Ехо-о-о, страхопъзльо смотан!
„Каза ли нещо?“
— Имам нещичко за теб, страхопъзльо смотан.
„Не знаех, че си разменяме подаръци.“
— Имам нещо остро за тебе.
„Май предпочитам да е телевизор.“
— Приготвил съм ти същото, което използвах и върху останалите.
„Добре. Да забравим телевизора. И на марков одеколон ще се зарадвам.“
— Идвай по-бързо и се приготви да бъдеш изкормен, страхопъзльо смотан!
„Идвам, бе, идвам!“
Франк най-сетне стигна до върха, надигна глава над ръба на контейнера, погледна наляво, после надясно и видя, че Скаг се намира на около девет метра разстояние. Убиецът беше застанал с гръб към полицая и се взираше съсредоточено в прохода долу.
— Хей, ченге миризливо, погледни ме, виж ме как стоя на светло. Можеш да ме уцелиш без проблеми. Само трябва да направиш една крачка напред и да стреляш. Какъв ти е проблемът? Нима те е шубе и това да сториш, бъзливо копеле такова?
Франк изчака поредната гръмотевица. Когато тя удари, той се повдигна над ръба и се качи върху контейнера, заемайки приведена стойка. Трополящият дъжд се чуваше много по-силно тук горе и в съчетание с гръмотевиците навярно беше в състояние да прикрие всеки шум, който Франк можеше да издаде.
— Ехо-о-о, там долу! Знаеш ли кой съм аз, бе, ченге безмозъчно?
„Започна да се повтаряш. Скука, ску-у-ука!“
— Аз съм истинска награда, трофей, за който всяко ченге като теб може само да си мечтае!
„Да, главата ти ще отива добре на стената на бърлогата ми.“
— Чака те невероятна кариера, ако ме гръмнеш, повишения и медали, страхопъзльо смотан!
Лампите на тавана бяха само на три метра над главите им и от такова нищожно разстояние даже мъждукащите електрически крушки хвърляха достатъчно светлина, за да озарят половината от площта на
