повдигаше капаците на контейнерите и надзърташе в кашоните, но все още никой от тях не бе послужил за ковчег на ходещия мъртвец. Скаг като че ли се беше продънил вдън земя.
На два пъти Франк преустановяваше търсенето, докато премине болката в гърдите му. Заинтригуван от мистерията около изчезването на психопата, той съвсем бе забравил, че беше ударен с железен прът. Изключителната му способност да се справя с болката допринасяше за имиджа му на як мъжага — веднъж един негов приятел от управлението бе казал, че прагът на болката при Закоравелия Шоу е някъде между тази на носорог и дървен кол. Имаше времена, когато изпитването на болка бе нещо привлекателно за него. Болката изостряше сетивата му и го държеше нащрек. Тя го смиряваше и му напомняше, че животът е безценен. Франк не беше мазохист, но не забравяше, че болката е жизнена и неугасима част от съществуването.
Вече бяха минали петнайсет минути, откакто детективът бе стрелял по Скаг, а още не бе открил убиеца. Въпреки всичко продължаваше да е убеден, че психопатът се намира някъде в сградата, жив или мъртъв, и не е избягал в дъждовната нощ. Убедеността му се основаваше на нещо повече от някакво си предчувствие — Франк притежаваше невероятна интуиция, която отличаваше доброто от страхотното ченге.
Само миг по-късно, когато интуицията на детектива доказа правотата си, той проверяваше един от ъглите на сградата, където бяха наредени двайсетина електрокара. Те приличаха на гигантски насекоми в полумрака — чудовищни богомолки, чиито деформирани силуети се открояваха сред останалите машинарии.
Франк се движеше безшумно между удължените им сенки, когато Карл Скаг ненадейно проговори зад гърба му:
— Мене ли търсиш?
Полицаят се обърна светкавично, насочвайки пистолета си. Убиецът се намираше на около четири метра от него.
— Виждаш ли ме? — попита той.
Гръдният му кош беше недокоснат — никаква деформация не се забелязваше.
— Виждаш ли ме?
Падането му от триетажната височина изобщо не му се беше отразило. Нямаше счупени кости или премазана плът. Синята му памучна риза бе пропита с кръв, но източникът на тези петна бе незабележим.
— Виждаш ли ме?
— Виждам те — продума Франк.
Скаг се ухили.
— Знаеш ли какво виждаш?
— Една торба с лайна.
— Може ли нищожното ти съзнание изобщо да проумее истинската ми природа?
— Разбира се. Ти си една кучешка фъшкия.
— Не можеш да ме обидиш — каза Скаг.
— Е, поне мога да се опитам.
— Незначителното ти мнение изобщо не ме засяга.
— Боже, само да не взема да те отегча!
— Започваш да ставаш досаден.
— Ти пък си ненормален.
Усмивката на Скаг бе лишена от всякакво очарование и отново напомни на Франк за озъбената паст на крокодил.
— Аз стоя толкова високо над теб и всички от твоя вид, че си неспособен да ме съдиш.
— О, простете ми необмислената дързост тогава, велики господарю!
Усмивката на Скаг се изкриви в зловеща гримаса, а очите му се разшириха. Те не приличаха вече на обикновени кафяви очи. От техните мрачни дълбини надничаше гладно, страховито влечуго, чийто вперен поглед накара Франк да се почувства като полска мишка, взираща се в хипнотизиращите очи на змия.
Скаг направи една крачка напред.
Франк отстъпи назад.
— От твоя вид има само една полза — интересна плячка сте.
— О, много ми е драго да чуя, че сме интересни — отвърна му детективът.
Скаг направи още една крачка напред, при която една от сенките на богомолките пробяга през лицето му. Детективът отстъпи назад.
— Твоят вид е роден, за да умре.
Понеже винаги се бе интересувал от деянията на ненормалното престъпно съзнание, точно както хирургът се интересува от естеството на раковите образувания, които изрязва от телата на пациентите си, полицаят попита:
— Моят вид ли? Какво имаш предвид под моя вид?
— Човечеството.
— Аха.
— Човечеството — повтори Скаг, произнасяйки думата така, сякаш беше най-гнусната обида.
— Значи ти не си човек, а? Така ли е?
— Така е — съгласи се убиецът.
— Какво си тогава?
Безумният кикот на психопата бе студен като вледеняващ арктически вятър.
Франк потрепери. Сякаш парченца лед изведнъж се понесоха из кръвоносните му съдове.
— Добре, достатъчно! — отсече той. — На колене, а после по очи на земята!
— Толкова бавно загряваш — процеди Скаг.
— Сега ти ставаш досаден. Лягай долу с разперени ръце и крака, ти, кучи сине!
Скаг протегна дясната си ръка към детектива и Франк си помисли, че убиецът е сменил тактиката си и възнамерява да започне да моли за милост.
След това обаче ръката започна да се променя. Дланта се удължи и стана по-широка, а пръстите увеличиха дължината си с пет сантиметра. Кокалчетата станаха по-дебели и възлести. Крайникът потъмня, докато не започна да изглежда странно нездрав — по повърхността му избиха петна и ръката се обагри в черно, кафяво и жълтеникаво. Твърди косми изникнаха от кожата, а ноктите се превърнаха в демонично закривени остриета.
— Толкова си корав, нали — истинска имитация на Клинт Ийстуд. Сега обаче те е страх, нали, жалко човече такова? Най-накрая те е страх, нали?
Само ръката се бе променила. По лицето и тялото на Скаг не се забелязваха никакви белези на трансформация, Очевидно имаше пълен контрол над метаморфозата.
— Върколак! — възкликна Франк учудено.
Безумният кикот на убиеца прогърмя в обширното помещение. Скаг сгъна демонстративно пръстите на новата си ръка, след което ги сви в юмрук.
— Не. Никакъв върколак — изсъска той. — Нещо далеч по-приспособимо. Нещо безкрайно необикновено и къде-къде по-интересно. Страх ли те е сега? Напълни ли гащите, страхопъзльо смотан?
Ръката на убиеца започна да се променя отново. Грубите косми се скриха обратно в кожата, откъдето бяха изникнали. Петнистата плът стана още по-тъмна, като цветовете започнаха да преливат в гамата на зелено-черното. Появиха се люспи. Пръстите на ръцете се удебелиха и върху тях се появиха смукателни възглавнички. Между пръстите прорасна тънка ципа. Ноктите също промениха формата си, но нито остротата им, нито дължината загуби от това.
Скаг беше прикрил лице с чудовищната си лапа и сега се взираше във Франк през ципестите си пръсти. После свали внезапно ръката си и се озъби. Устата му също се бе променила. Устните му бяха станали тънки, черни и наподобяваха шагрен. Когато се отдръпнаха настрани, разкриха множество заострени зъби, сред които се открояваха двата кучешки — значително по-дълги и извити от останалите. Тънък, лъскав и раздвоен на върха език се стрелна между тях, облизвайки почернелите устни.
Убиецът се изсмя при вида на учудването и ужаса на Франк. Устата му отново заприлича на човешка, но
