звук, когато пълнителят беше празен.
Дали защото знаеха какво означава този звук или защото си спомняха, че са и оставили само девет патрона: пет в пушката и четири, които не бяха успели да откраднат от картонената кутия в стаята и, плъховете, които преди секунди бяха изчезнали в сенките, сега се появиха отново. Четири бледи тела се запромъкваха на мъждивата светлина на прашната крушка.
Мег обърна пушката, сграбчвайки я за цевта като бухалка. Като се опитваше да не обръща внимание на болката в лявата си ръка, вдигна оръжието над главата си.
Плъховете продължаваха да се приближават бавно… после по-дръзко.
Тя се огледа назад, почти убедена, че откъм гърба я заобикалят още половин дузина от малките чудовища, но явно бяха останали само тези четири. Само четири. Без значение дали бяха хиляда или много по-малко, Мег знаеше, че няма да успее да смаже повече от един, преди другите да я достигнат и да запълзят по тялото и. А щом я достигнеха, хапейки и дращейки гърлото и лицето и, тя нямаше да може да се справи дори само с три от тях.
Озърна се към голямата отворена врата, но знаеше, че ако хвърли пушката и се опита да избяга навън, плъховете щяха да я нападнат.
Сякаш усетили уязвимостта и, четирите гадини нададоха зловещ, триумфален писък. Повдигнаха гнусните си, уродливи глави и задушиха из въздуха, заблъскаха пода с дебелите си опашки и едновременно изцвърчаха. Беше много по-страховито от всички звуци, които Мег ги бе чула да издават досега. Спуснаха се към нея.
Макар да знаеше, че няма да успее да стигне до вратата, трябваше да опита. Ако я убиеха, Томи щеше да остане безпомощен на снега със счупен крак. Щеше да замръзне до сутринта…, ако плъховете не рискуваха да се оставят на гнева на бурята, погвайки и момчето.
Мег обърна гръб на напредващата глутница, втурна се към изхода и се стресна ужасно, когато на отслабващата светлинка от пожара в къщата се появи един мъж. Той държеше пистолет и само и каза:
— Дръпнете се!
Мег се хвърли настрани и непознатият стреля четири пъти. Уцели само един от плъховете — те бяха твърде малка цел за револвера му. Останалите три гадини отново изчезнаха в сенките край дъното на старата ясла.
Мъжът се забърза към Мег и тя видя, че всъщност не е непознат. Бяха разговаряли на пътя. Все още бе облечен в коженото си яке, подплатено с каракул, и все още носеше на главата си ушанката.
— Добре ли сте, госпожо Ласитър?
— Те колко са? Аз убих четири, а вие един, колко останаха?
— Избягаха осем.
— Значи са останали само онези трите?
— Да. Ей, ръката ви кърви. Сигурна ли сте, че…
— Мисля, че са си направили тунел между плевнята и къщата — бързо го прекъсна тя. — И ми се струва, че входът му е край дъното на онази ясла. — Мег говореше през стиснати зъби, изненадана от собствената си ледена ярост. — Те са мръсни и отвратителни и аз искам да ги довърша, да ги накарам да си платят за това, че ми отнеха дома и че заплашиха Томи, но не знам как можем да стигнем до тях, ако са под земята?
Мъжът посочи огромен камион, който в момента отбиваше на алеята в двора:
— Досетихме се, че ако открием плъховете, ще ни се наложи да ги изваждаме от тунел, а сред всички останали неща разполагаме и с необходимото оборудване да изпомпваме газ в дупки.
— Искам ги мъртви — каза Мег, изплашена от гнева си.
Мъжете заслизаха от каросерията на големия камион и тръгнаха към плевнята. Сняг и пепел от срутената къща валяха през лъчите на фенерчетата им.
— Ще ни трябва газ — извика им мъжът с ушанката.
Един от тях изкрещя нещо в отговор.
Тресяща се от гняв и страх, на който досега не бе посмяла да се поддаде, Мег отиде навън да намери сина си.
17
Тримата с Томи и Дуфъс си почиваха в топлата и безопасна кабина на камиона, докато мъжете от „Биоломек“ се опитваха да унищожат паразитите. Момчето се бе сгушило в Мег и продължаваше да трепери въпреки топлия въздух от парното, който със сигурност вече бе прогонил студа от тялото му.
Дуфъс беше благословен с по-силна емоционална издръжливост, идваща от факта, че бе член на игрив и не толкова интелигентен биологичен вид, на който му липсваше въображение, затова най-накрая заспа.
Въпреки че не вярваха плъховете да се върнат по тунела в разрушената къща, някои от пазачите на „Биоломек“ направиха засада около опожарената сграда, готови да убият всяко същество, появило се из руините. По същия начин бе завардена и плевнята, за да се предотврати евентуално бягство от постройката.
Бен Парнъл на няколко пъти идваше при камиона. Мег сваляше прозореца и мъжът заставаше отпред, за да и разкаже докъде са стигнали.
Хората му носеха противогази, за да се предпазят, и изпомпваха смъртоносния газ в изхода на тунела на гризачите, който наистина беше скрит край поилката.
— Бяхме щедри и им отделихме голяма порция — каза и Бен при едно от посещенията си. — Достатъчно, че да отрови тунел, десет пъти по-голям. Сега трябва да разкопаем дупката, докато открием телата. Не би трябвало да е много трудно. Не може да са влезли прекалено надълбоко, в друг тунел, защото това ще означава повече усилия, повече копане. Затова ще започнем да разкопаваме повърхността на земята, горните няколко сантиметра, ще копаем от плевнята през двора, следейки тавана на тунела, докато ги открием.
— А ако не ги откриете?
— Ще ги открием. Сигурен съм.
На Мег и се искаше да мрази всички тези мъже и по-специално Парнъл, защото той бе начело и следователно бе единственият ръководител, върху когото можеше да излее гнева си. Ала да се държи грубо с него и да подхранва гнева си при явната му загриженост за нея и Томи, беше трудно, защото тя осъзнаваше, че не тези мъже са отговорни за създаването на плъховете или за освобождаването им. Това беше просто екип за черна работа, обикновени хора, също като онези, които през вековете бяха повиквани да разчистят бакиите на големите клечки. Тъкмо обикновените хора бяха онези, които винаги със зъби и нокти се бореха, за да превърнат света в по-безопасно място; винаги данъците, трудът и лишенията на обикновените хора прокарваха пътя на цивилизацията, а политиците си приписваха заслугите.
Освен това Мег беше трогната от искреното съчувствие и разбирането, което Парнъл показа, когато разбра за смъртта на съпруга и и за това, че двамата с Томи са сами. Бен и беше говорил за загубата и самотата, и копнежа, сякаш сам ги бе преживял.
— Разказаха ми за една жена — беше и заговорил той малко тайнствено, навеждайки се над отворения прозорец на камиона, — чиято единствена дъщеря починала от рак, и жената била толкова смазана от мъка, че променила целия си живот. Тя не можела да понесе дори да вижда собствения си съпруг, макар че той я обичал, защото заедно били преживели смъртта на дъщеря си, и всеки път, когато го погледнела… тя виждала отново малкото си момиченце и си припомняла нечовешкото му мъчение. Тъкмо тази споделена трагедия, тази споделена болка, се превърнала в капан, от който жената не можела да избяга. И така… развод, нов град, друг щат… това било единственото спасение за нея, колкото и драстично да ви се струва. Ала вие, изглежда, сте се справили с болката много по-добре, госпожо Ласитьр. Знам колко трудно ви е било през тези две години, но може би ще ми повярвате, че някои хора, на които им липсва вашата сила, живеят много по-труден живот.
В единайсет и десет през онази нощ, на две трети от разстоянието между плевнята и изгорялата къща, мъжете откриха телата на три мъртви плъха. Труповете им бяха оставени на пода в бившия обор до останалите пет мъртви гризача, застреляни от Мег и Бен.
