Някои от колоните бяха увити с пълзящи растения, покриващи като одеяло покривите на лоджиите. Макар че до пролетта оставаха няколко седмици, от стените като водопади се сипеха тъмночервени и ярки пурпурни цветове.
Осмелих се за няколко секунди да смъкна очилата на носа си и се удивих на окъпаното от слънцето тържество на багрите.
Саша спря пред официалния вход.
Докато се освобождавах от предпазния колан, тя сложи ръка на рамото ми и леко го стисна.
— Обади ми се по клетъчния телефон, когато решиш да дойда да те взема.
— Ще тръгна след залез слънце. Ще вървя пеша.
— Както искаш.
Пак смъкнах очилата на носа си, този път, за да видя Саша така, както никога не я бях виждал. На светлината на свещите сивите й очи изглеждат тъмни, но ясни — такива, каквито са и сега, на дневната светлина. Гъстите й коси с цвят на махагон са светли като вино в кристална чаша, но несъмнено по-светли на галещите лъчи на слънцето. Кремаво-розовата й кожа е осеяна с бледи лунички. Знам разположението им, както познавам съзвездията във всеки квадрант на нощното небе през четирите сезона.
Саша бутна с пръст очилата ми и ги постави на мястото им.
— Не ставай глупав.
Аз съм човек. А ние, човеците, сме глупави.
Но ако ослепея, нейното лице ще бъде гледката, която ще ме крепи във вечния мрак.
Наведох се и я целунах.
— Миришеш на кокосов орех — каза тя.
— Опитвам се.
Пак я целунах.
— Не трябва да стоиш дълго на светлината — заяви тя.
Половин час преди да залезе зад океана, слънцето беше оранжево — трескав, непрестанен термоядрен холокост, отдалечен на сто и петдесет милиона километра от земята. На места Тихия океан приличаше на разтопена мед.
— Върви, кокосово момче. Изчезвай.
Слязох от форда и забързах към болницата, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке.
Обърнах се веднъж. Саша ме гледаше. Вдигна палец, за да ми пожелае успех.
3.
Когато влязох в болницата, Анджела Фериман чакаше в коридора. Тя беше медицинска сестра, която работеше нощна смяна на третия етаж и бе слязла да ме посрещне.
Анджела беше мила, хубава жена на около петдесет години, болезнено слаба и със странни светли очи, сякаш отдадеността на професията й бе толкова ожесточена, че по безпощадните условия на някаква сделка с дявола трябваше да дава част от себе си, за да оздравеят пациентите. Китките й изглеждаха твърде крехки за работата, която вършеше. Движеше се леко и бързо и човек би предположил, че костите й са кухи като на птиците.
Тя угаси флуоресцентното осветление на тавана, после ме прегърна.
Когато страдах от болестите на детството и пубертета — заушка, грип и варицела, — но не можех да бъда лекуван извън нашата къща, Анджела ме посещаваше всеки ден. Силните й, кокалести прегръдки бяха неотменна част от професионалното поведение — също като лъжичките за притискане на езика, термометрите и спринцовките.
Но сегашната й прегръдка не ме успокои, а по-скоро ме уплаши и аз попитах:
— Свърши ли?
— Още се държи, Крис. Мисля, че го прави само заради теб.
Приближих се до аварийното стълбище. Вратата се затвори и Анджела пак угаси лампите в коридора на приземния етаж.
Стълбището не е толкова силно осветено, че да представлява опасност за мен. Въпреки това бързо изкачих стълбите, без да махам слънчевите очила.
На площадката на третия етаж чакаше Сет Кливланд, лекарят на баща ми и един от моите лекари. Макар и висок и с рамене, които изглеждат закръглени и достатъчно широки, за да се промъкват през сводовете на лоджиите на болницата, той не се извисява застрашително над хората. Движи се с грациозността на много по-дребен човек, а гласът му е като на добрия мечок от приказките.
— Даваме му болкоуспокояващи лекарства — каза доктор Кливланд, угасяйки флуоресцентното осветление на тавана, — затова от време на време заспива. Но всеки път, когато се събуди, пита за теб.
Най-сетне махнах очилата и ги пуснах в джоба на ризата си. Забързах по коридора, минавайки покрай стаи, където пациенти, страдащи от различни болести и в различни степени на заболяване, или лежаха в безсъзнание, или седяха пред подносите с вечерята. Онези, които видяха, че лампите в коридора угаснаха, разбраха каква е причината и спряха да ядат, за да се вторачат в мен, докато минавах покрай отворените врати.
В Мунлайт Бей аз съм знаменитост по неволя. От дванайсетте хиляди постоянни жители и почти трите хиляди студенти от колежа „Ашдън“, частно учебно заведение с хуманитарен профил, разположено на най- високия хълм в града, аз съм вероятно единственият, чието име знаят всички. Но поради нощния ми живот не всеки от моите съгражданите ме е виждал.
Докато вървях по коридора, повечето медицински сестри и санитари произнесоха името ми или протегнаха ръце да ме докоснат.
Мисля, че ме чувстват близък не защото у мен има нещо особено привлекателно, не защото обичат баща ми — всички, които го познават, го обичат, — а защото са отдадени на професията си лечители и аз съм крайната цел на искреното им желание да лекуват и да правят добро. Цял живот съм се нуждаел от лечение, но това е непостижимо за силите им.
Баща ми беше в стая за двама. В момента другото легло беше празно.
Поколебах се на прага. После, въздишайки дълбоко — нещо, което не ме окуражи, — влязох вътре и затворих вратата.
Венецианските щори бяха плътно спуснати. Периферията на всяка лъскава бяла летвичка блестеше в оранжево от процеждащата се слънчева светлина на последния половин час от деня.
Баща ми лежеше на леглото до вратата. Очертанията на тялото му бяха в сянка. Чух приглушеното му дишане. Заговорих, но той не отвърна.
Контролираха функциите на организма му само с електрокардиограф. Звуковият сигнал беше изключен, за да не го безпокои. Ритъмът на сърцето му се следеше единствено от островърхата зелена линия на екрана.
Пулсът му беше учестен и слаб. Докато го наблюдавах, мина през краткотраен период на аритмия, което ме уплаши, сетне пак се стабилизира.
В долното от двете чекмеджета на нощното шкафче имаше газова запалка и две свещи с мирис на лаврови листа и диаметър осем сантиметра, поставени в стъклени чаши. Медицинският персонал се правеше, че не забелязва тези вещи.
Сложих свещите на нощното шкафче.
Това изключение от болничните правила се прави заради ограниченията ми. В противен случай трябва да седя в непрогледен мрак.
В нарушение на противопожарните изисквания щракнах запалката и доближих пламъка до фитила на едната свещ. После до другата.
Вероятно странната ми известност ми дава това право. Не можеш да подценяваш силата на популярността в съвременна Америка.
Лицето на баща ми се открои на успокояващата мъждукаща светлина. Очите му бяха затворени. Дишаше през отворената си уста.
По негово указание не бяха положени героични усилия да поддържат живота му. Дишането му дори не
