Непознати

тя би отговорила: „Жена, лекар, работохолик и политически безпристрастна.“ Едва накрая си спомняше да добави: „Еврейка“. Джинджър употребяваше думи на иврит само когато имаше неприятности и беше много притеснена или уплашена, сякаш подсъзнателно чувстваше, че тези думи имат стойността на талисман и са като амулети срещу нещастието и катастрофата.

— Бягаш по улиците, изпускаш покупките си, забравяш къде си и се страхуваш без причина — презрително каза тя на отражението си. — Хората те виждат как се държиш и те мислят за пияна. А лекарите алкохолици нямат клиенти.

Джинджър престана да трепери, но още й беше студено.

Тя изми лицето си, среса сребристорусите си коси и облече пижама и халат — обичайният й екип за уединените вторници. Джинджър влезе в малката спалня за гости, която използваше за кабинет, взе медицинския енциклопедичен речник и отвори на буквата „П“.

Пориомания.

От латинската дума fuga, бягство. Сериозно психично разстройство. Импулсивно бягство от дома и скитничество у душевно болни. След излизане от това състояние пациентът обикновено страда от загуба на паметта за действията си през това време.

Джинджър затвори речника и го сложи на лавицата.

Тя имаше и други справочници, които съдържаха подобна информация за пориоманията, причините и значението й, но реши да не се задълбочава. Джинджър не искаше да повярва, че мимолетният й пристъп е бил симптом на сериозно медицинско заболяване.

Може би беше под твърде голямо напрежение, работеше твърде много и претоварването бе довело до този единствен, изолиран случай на пориомания. Само две-три минути, за които не си спомняше нищо. Леко предупреждение. Ето защо, тя щеше да продължи да ползва свободните вторници и да се опита да приключи с работата час по-рано всеки ден, за да няма повече проблеми.

Джинджър бе положила големи усилия, за да стане лекар, както искаше майка й, и по този начин да изрази уважението към родителите си. Тя бе направила много жертви, за да стигне толкова далеч. Джинджър бе работила през повечето съботи и недели и бе загърбила отпуските и другите удоволствия. И сега, само след шест месеца, тя щеше да завърши специализацията си и нямаше да позволи на нищо да попречи на плановете й. Нищо нямаше да ограби мечтите й. Нищо.

Беше дванайсети ноември.

3.Елко Каунти, Невада

Ърни Блок се страхуваше от мрака. Най-много го ужасяваше тъмнината навън през нощта. Денем той предпочиташе стаи с няколко лампи и много прозорци, но нощем трябваше да бъде в помещения без прозорци, защото му се струваше, че мракът притиска стъклата, сякаш е живо същество, което иска да се нахвърли върху него и да го погълне. Ърни не се успокояваше, когато дръпнеше завесите, защото знаеше, че нощта е там и дебне.

Той много се срамуваше от себе си. Нямаше представа защо наскоро бе започнал да се страхува от тъмнината. Но това беше факт.

Разбира се, милиони хора страдаха от тази фобия, но почти всички от тях бяха деца, а Ърни беше на петдесет и две години.

В петък следобед, след Деня на благодарността, той работеше сам на регистрацията в мотела, защото Фей бе заминала за Уисконсин на гости на Луси, Франк и внуците и щеше да се върне във вторник. През декември те смятаха да затворят мотела за седмица и да отидат в Милуоки за Коледа, но този път Фей отиде сама да види децата.

Тя му липсваше ужасно много. Фей му бе съпруга от трийсет и една години и най-добрата приятелка. Ърни я обичаше повече, отколкото в деня на сватбата им. Без Фей нощите му бяха самотни и изглеждаха по-дълги и тъмни от всякога.

В два и половина в петък следобед двамата бяха изчистили всички стаи и сменили завивките. Мотел „Спокойствие“ беше готов да посрещне следващата вълна от посетители. В радиус от двайсет километра нямаше друго място за нощуване. Мотелът се намираше на малък хълм на север от магистралата сред огромни, осеяни с пелин и високи треви равнини, спускащи се към зелени поляни. Елко беше на петдесет километра на изток, а планината Батъл — на шейсет и пет километра на запад. Град Карлин и селцето Беоуейв бяха по-близо, макар че не се виждаха от прозорците на мотел „Спокойствие“. Всъщност от паркинга не се виждаше сграда в никоя посока и на света вероятно нямаше мотел с по-подходящо име.

Ърни лакираше дъбовия плот, където гостите се регистрираха. Всъщност плотът не беше в лошо състояние. Но той искаше да се занимава с нещо, докато късно следобед пристигнеха клиентите. Ако не се разсейваше с нищо, Ърни щеше да започне да мисли колко рано се мръква през ноември, да се притеснява и да се изнерви.

Щом в шест и половина отвориха мотела, той запали всички лампи. Сградата гледаше на югозапад, затова следобед лъчите на залязващото слънце придаваха кехлибарен оттенък на белите стени и се отразяваха в месинговите орнаменти на мебелите.

Когато Фей беше вкъщи, Ърни не запалваше всички лампи. Тя му правеше забележки, че трябва да пестят електричество. Видът на незапалените лампи го караше да изпитва безпокойство, но той стоически го понасяше, за да не разкрие тайната си. Доколкото Ърни знаеше, Фей не подозираше за фобията, която го бе обзела през последните четири месеца. Той не искаше тя да научава за това, защото се срамуваше и не желаеше да я тревожи. Ърни нямаше представа каква е причината за необяснимия му страх от мрака, но беше убеден, че рано или късно ще го преодолее, затова нямаше смисъл да се унижава и да безпокои Фей заради някакво временно състояние.

Той отказваше да повярва, че това е сериозно. Ърни се разболяваше рядко. Лежа в болница само веднъж, когато трябваше да извадят два куршума от крака и гърба му, докато служеше във Виетнам. В семейството му нямаше психически болни и Ърнест Юджийн Блок беше твърдо убеден, че няма да е първият, който, хленчейки, ще потърси помощта на психиатър. Той щеше да се справи с проблема си, колкото и да беше странен и смущаващ.

Всичко започна през септември, когато с настъпването на нощта започна да го обзема леко безпокойство, което продължаваше до зазоряване. Отначало безпокойството не го спохождаше всяка нощ, но постепенно положението се влоши и в средата на октомври мракът неизменно донасяше необяснимо психическо терзание. В началото на ноември безпокойството се превърна в страх. През последните десет дни Ърни избягваше да излиза, след като се стъмнеше. Засега Фей не бе забелязала това, макар че сигурно скоро щеше да разбере.

Ърни Блок беше толкова едър, че беше смешно да се страхува от каквото и да било. Той беше висок метър и осемдесет и беше толкова як, че напълно подхождаше на фамилното си име2. Къдравите му прошарени коси бяха подстригани късо, а чертите на лицето му бяха ясно изразени и привлекателни, макар да изглеждаха като изсечени от гранит. Вратът му беше дебел, а раменете — широки. Когато Ърни беше футболна звезда в гимназията, другите играчи му викаха Бика. През двайсет и осем годишната му кариера в морската пехота, която приключи с уволнението му преди шест години, повечето хора го наричаха „сър“, макар някои да имаха същия ранг като него. Те биха се изумили, ако научеха, че напоследък дланите на Ърни Блок се изпотяват, когато слънцето започне да залязва.

В четири следобед пристигнаха първите гости — мъж и жена на неговите години, господин и госпожа Гилни, които се прибираха вкъщи, в Солт Лейк Сити, след като бяха прекарали седмица в Рино на гости на сина си. Ърни побъбри с тях и изпита разочарование, когато те взеха ключа си и излязоха.

Слънчевата светлина беше оранжева. Перестите облаци приличаха на златистоалени галеони, понесли се на изток.

След десет минути един блед като мъртвец мъж, който посещаваше района по поръка на Дирекцията за регулация на земята, нае стая за два дни.

Ърни отново остана сам. Опитваше се да не гледа часовника си.