— Това ме омърсяваше — повтори убиецът, а гласът му ставаше все по-тих. — Омърсяваше ме.
— А онова, което си му сторил… това не е било грях, не е било порочно, така ли?
— Не.
— Какво е било тогава?
— Любов.
Войните се водеха в името на мира. Блудството беше любов. Добре дошли в Панаира, където странните огледала отразяват лицата на Ада.
— Щеше ли да убиеш момичето с него? — попита Чейс след малко.
— Да. Ако имах време. Но ти ми попречи. А после… после просто вече не ми пукаше за нея.
— Тя бе свидетелка. Ако беше видяла нещо…
Лински сви рамене.
— И целият ти гняв се насочи срещу мен.
— Ти беше герой — изрече загадъчно психопатът.
— Какво?
— Ти беше герой от войната… Знаеш ли в какво ме превръщаше това?
— Не знам. В какво те превръщаше?
— В злодей. В чудовище — каза той, а очите му се напълниха със сълзи. — Преди да се появиш, бях неопетнен. Аз бях Съдията. Аз определях присъдите. Но ти беше големият герой… а всеки герой трябва да се изправи срещу някое чудовище, което да съсече. Така ти ме превърна в чудовище.
Бен мълчеше.
— Аз само се опитвах да запазя спомена за Майки такъв, какъвто беше преди много години. Чистата невинност, която олицетворяваше. Да го съхраня. Толкова лошо ли е това?
Лински заплака.
Чейс не можеше да понесе тази гледка.
Убиецът се разтърсваше от ридания, опитвайки се да се свие, доколкото му позволяваха въжетата, мъчейки се да вдигне ръце, за да зарови лице в тях.
Процесът. Пресата. Пак щеше да е в центъра на вниманието. Дали таванската му стая щеше да го спаси? А Лински, ридаещ и жалък, никога нямаше да отиде в затвора. В някоя психиатрична клиника да, но не и в затвора. Невинен поради невменяемост.
Той сложи ръка върху главата на убиеца и го погали.
— Всеки е наранен — каза Чейс. Лински го погледна през сълзи. — Някои просто са наранени твърде много. Твърде много.
— Съжалявам — промълви завързаният мъж.
— Няма нищо.
— Съжалявам.
— Отвори широко за мен.
Лински знаеше какво ще последва. Той се подчини и отвори уста.
Бен пъхна дулото на пистолета между зъбите на убиеца и натисна спусъка.
После хвърли оръжието, отдалечи се от мъртвеца, излезе в коридора и отиде в банята. Там вдигна капака на тоалетната чиния, рухна на колене и повърна. Остана така доста дълго, докато успя да овладее спазмите, които го разтърсваха. Пусна водата три пъти. Спусна капака и седна отгоре му, попивайки с ръкавиците студената пот, избила по лицето му.
Удостоен с медал за храброст, най-високото и свято отличие, което страната му можеше да връчи, той не искаше нищо друго, освен да се върне в стаята си на последния етаж в къщата на госпожа Филдинг и отново да се обрече на покаяние.
Обаче бе срещнал Гленда и нещата се бяха променили. Вече и дума не можеше да става да се върне към отшелническия живот, изолирайки се от всичко, което ставаше наоколо. Всичко, което искаше сега, беше покой, любов и нормален живот. Фоувъл, полицията, пресата и Ричард Лински не му позволяваха това.
Чейс се изправи и се наведе над умивалника. Изплакна устата си с вода, докато лошият вкус изчезна.
Повече нямаше нужда да бъде герой.
Излезе от банята.
В кухнята размота лейкопласта от китките и глезените на Ричард Лински. Остави тялото да се свлече от стола и да се просне на пода.
Разгледа пистолета и си даде сметка, че в пълнителя има три куршума по-малко. В кабинета откри комплект амуниции и презареди оръжието, но така, че да липсва един патрон. После сложи пистолета на пода, близо до дясната ръка на мъртвеца.
Върна се в дневната и потърси двата куршума, които Съдията бе изстрелял по него. Намери този, който бе преминал през рамото му; беше се забил в пода и Бен го извади, без да остави следи. Другият се търкаляше на пода до барчето, където беше паднал, след като бе рикоширал от бронзовата рамка на разбитото огледало.
Беше дванайсет и петнайсет, когато отиде до колата си и напъха чувала за боклук и ръкавиците в багажника.
Докато се отдалечаваше от къщата на Лински, видя запалените лампи в огледалото за обратно виждане. Щяха да горят цяла нощ.
Бен похлопа два пъти и Гленда отвори вратата на мотелската стая.
Двамата се прегърнаха.
— Ранен си. — Тя разгледа раната му и се намръщи: — По-добре да дойдеш вкъщи. Ще останеш при мен. Трябва да се погрижа за теб. Не можем да рискуваме да се инфектира, а отидеш ли на лекар, той ще информира незабавно полицията за огнестрелната рана.
Докато пътуваха към дома й, тя бе зад волана.
Бен се беше свил на седалката до нея. Беше адски изтощен — не само от последните няколко часа, но и от всички тези години.
Героите имаха нужда от чудовища, които да съсичат, и винаги можеха да ги открият — не само във външния свят, но и вътре в себе си.
— Не ме попита — каза той, докато се носеха в нощта.
— Нямаше и да го сторя.
— Мъртъв е.
Тя не каза нищо.
— Мисля, че така бе най-правилно.
— Това беше врата, през която трябваше да преминеш, независимо дали си го искал или не — рече тя.
— Само Хари и Лора Карнс могат да свържат неговата смърт с мен… Но те никога няма да проговорят. Ченгетата едва ли ще ме заподозрат.
— Така или иначе — каза тя — ти ще изкупиш сам вината си.
Пълната луна бе надвиснала в небето. Той се взря в осеяното й с кратери лице, опитвайки се да разчете бъдещето в разрушаването на миналото.
Информация за текста
© 1972 Дийн Кунц
© 2003 Адриан Лазаровски, превод от английски
Dean Koontz
Chase, 1972
Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2007
