счупвания, Дани живееше скромно, но имаше велики мечти.
Когато отново излязох в коридора, никой не ме прободе. Не го очаквах, но точно когато не го очакваш, е най-вероятно да се случи.
Дори и пустинният вятър да продължаваше да бушува навън, аз не го чувах зад дебелите стени на къщата, която в своя покой и хладина, с мириса на кръв, наподобяваше гробница.
Реших да не бавя повече обаждането до Портър. Излязох в коридора на втория, етаж, натиснах 2 на мобилния телефон и зачаках сигнал.
Когато той вдигна след второто позвъняване, гласът му звучеше така, сякаш е бил буден и преди да го потърся.
Застанал нащрек за появата на обезумяла телевизионна говорителка, аз заговорих тихо:
— Сър, извинете, че ви събудих.
— Бях буден. Седях с Луис Ламур.
— Писателят? Мислех, че е мъртъв.
— Мъртъв е като Дикенс и Марк Твен. Само не ми казвай, че пак си попаднал в неприятности, синко.
— Не се стремя съзнателно към неприятности, сър, вината не е моя. По-добре елате в къщата на доктор Джесъп.
— Надявам се да е само обир.
— Убийство. Трупът на Уилбър Джесъп е на пода в спалнята. Доста е сериозно.
— Къде е Дани?
— Мисля, че е отвлечен.
— Саймън.
Полицейският началник имаше предвид Саймън Мейкпийс — първия съпруг на Карол, бащата на Дани. Той беше пуснат от затвора преди четири месеца, след като беше излежал шестнайсетгодишна присъда за убийство по особено жесток начин.
— По-добре елате с подкрепление. И не вдигайте шум.
— Някой още е там ли?
— Имам такова усещане.
— Не прави нищо, преди да дойда, Од.
— Знаете, че не мога да чакам.
— Не мога да разбера какъв е тоя зор при теб.
— Нито аз, сър.
Прекъснах разговора и прибрах телефона.
Трета глава
Тъй като предполагах, че Дани още е тук някъде и е държан против волята му, както и че най-вероятно беше на първия етаж, тръгнах към стълбите. Преди да заслизам надолу, воден от необясним импулс, се върнах и повторих маршрута.
Очаквах да се върна към двете затворени врати отдясно в коридора, между главната спалня и стаята на Дани, и да разбера какво ме чака отвъд тях. Както и първия път обаче не ме теглеше към тях.
Отляво имаше три други затворени врати. Никоя от тях също не ме привлече.
Освен, че можех да виждам духове — дарба, която охотно бих разменил за уменията на пианист-виртуоз или аранжор на цветя — притежавах и това, което сам наричах паранормален магнетизъм.
Когато не мога да намеря някого, излизам да се разходя навън пеша или с колелото, или кръстосвам улиците с кола, държейки мислено пред очите си името или физиономията на човека. Напосоки се движа из улиците, което понякога ми отнема минути, а понякога и цял час. Накрая виждам този, който ми трябва. То е като да сложиш два магнита на масата и да гледаш как ги тегли един към друг.
Ключовата дума тук обаче е „понякога“.
Понякога моят паранормален магнетизъм функционира като прецизен швейцарски часовник. Друг път е като евтин пластмасов боклук, купен на битпазар.
Ненадеждността на този мой талант, разбира се, не е доказателство, че Бог е или жесток към чадата си, или безразличен. Макар че може да е едно от многото доказателства, че той има чувство за хумор.
Вината е в мен. Не мога да бъда достатъчно спокоен и отпуснат, за да може талантът ми да действа. Винаги ме занимават други мисли. В този случай: че Саймън Мейкпийс ще изскочи от някоя врата и ще ме пребие до смърт.
Продължих по посока на светлината, идваща от стаята на Дани. Там, където Деми Мур още изглеждаше ослепителна, а Човекът-слон продължаваше да поразява със сходството си с четириногите животни с хоботите. Спрях се на втория, по-късия коридор.
Къщата беше голяма. Построена през 1910 година от имигрант от Филаделфия, който беше забогатял от производството и продажбата на сирене крема. Или гелигнит. Все забравям от какво точно.
Гелигнитът е силно избухлив експлозив, който се състои от подобна на желатин маса — смес от нитроглицерин и целулозни нитрати. През първото десетилетие на миналия век са го наричали желатинов динамит и е бил доста на мода в онези времена, когато са обичали да взривяват разни неща.
Сиренето крема си е сирене крема. То е много вкусно и се слага в доста ястия, но рядко избухва.
Бих искал да познавам детайлно местната история, но нямам толкова много време за четене. Мъртъвците непрекъснато ме занимават с проблемите си.
Завих наляво по втория коридор, в който беше доста тъмно. В дъното на коридора, до задното стълбище, блед лъч осветяваше отворена врата.
Лампата на стълбището беше изключена. Значи светлината идваше отдолу. Освен стаите и дрешниците от двете страни, които нищо не ме подтикваше да претърся, аз подминах и един асансьор. Хидравличното подемно устройство беше монтирано веднага след сватбата на Уилбър и Карол, преди Дани — тогава на седем години — да се премести в къщата. Ако страдате от остеогенезис имперфекта, често си чупите по нещо, при това и при най-малко усилие. На шест години Дани си беше счупил дясната китка, докато раздавал карти за игра.
Поради тази причина стълбите представляват сериозен риск за хората като него. А едно невръстно дете с неговия проблем, ако падне по стълбите, най-вероятно ще умре от тежки травми и пукване на черепа.
Макар и да не се страхувах от падане, задното стълбище ме плашеше. Стъпалата бяха спираловидни и тесни и човек не можеше да види по-далеч от половин метър пред себе си.
Интуицията ми подсказа, че някой ме чака горе. Вместо стълбите бих могъл да използвам асансьора, но щеше да вдигне твърде много шум. И когато се изкачех, Саймън Мейкпийс щеше да е готов да нанесе удара си. Не можех да се върна назад. Нещо ме подтикваше да сляза, и то бързо, в задните стаи на долния етаж.
Преди да осъзная какво върша, натиснах бутона на асансьора и веднага дръпнах пръста си, сякаш се убодох на нещо.
Вратите не се отвориха веднага. Асансьорът беше на долния етаж.
Докато моторът бучеше и хидравличният механизъм качваше кабинката нагоре с леко съскане, у мен се оформи план.
В интерес на истината думата план беше пресилена. По-скоро бях намислил да използвам трик за отвличане на вниманието.
Асансьорът пристигна с кратък звън, толкова силен в гробната тишина, че чак подскочих, макар и да го очаквах. Когато вратите се отвориха, се напрегнах, но отвътре не изскочи никой.
Надникнах в кабината и натиснах бутона обратно за първия етаж.
Веднага щом вратите се затвориха, изтичах към стълбите и се втурнах надолу. Трикът имаше полза само докато асансьорът се движеше. Веднага щом слезеше долу, Саймън щеше да разбере, че ме няма вътре.
Предизвикващите клаустрофобия стълби ме отведоха в помещението за палта и обувки до кухнята. Подобна стая в къщата може би беше необходима за Филаделфия, в град с дъждовна пролет и снежна зима,
