Ако наистина се беше върнал в Пико Мундо, той щеше да отвлече сина си.
В писмата, които пишел от затвора, Саймън определял като невярност и предателство развода на Карол и втория й брак. Хората с неговия психологичен профил често стигат до подобна крайност — щом не могат да имат желаната от тях жена, значи никой не трябва да я има.
Ракът отне Карол от Уилбър Джесъп и от Саймън. Но Саймън вероятно още изпитваше желание да накаже мъжа, заел неговото място в сърцето на Карол.
Където и да беше в момента Дани, той със сигурност беше в някое ужасно място.
Макар и да не беше толкова крехък психически и физически както преди седемнайсет години, Дани все пак не можеше да мери силите си със Саймън Мейкпийс. И не беше в състояние да се защити.
— Да минем през Кемпс Енд — предложих аз.
Кемпс Енд е мрачен квартал, където умират всички светли мечти и където по-често се раждат черни сънища. Проблемите с мъртъвците често ме отвеждаха към тези улици.
След като шерифът увеличи скоростта, аз добавих:
— Ако е Саймън, той не би се занимавал с Дани твърде дълго. Дори съм изненадан, че не го е убил в къщата заедно с доктор Джесъп.
— Защо мислиш така?
— Саймън не вярваше, че може да създаде син с вродени дефекти. За него остеогенезис имперфекта означаваше, че Дани е плод на изневярата на Карол.
— И всеки път, когато погледне Дани… — Не беше необходимо шерифът да довършва изречението. Момчето беше голям всезнайко, но въпреки това ми харесваше.
Залязвайки на запад, луната беше станала по-жълта. Скоро може би щеше да придобие оранжев цвят — подобна на тиква-фенер с изрязани очи и уста. Така нетипично за този сезон на годината.
Седма глава
Улични лампи, подредени в равни редици. Лунната светлина огряваше равномерно къщите с изронена мазилка, изкорубени дъски и олющена боя и им придаваше романтичен облик. Някъде изскърца веранда, счупеното стъкло на прозореца на друга къща беше залепено с тиксо.
Докато чаках да ми дойде вдъхновението, шерифът Портър кръстосваше улиците на Кемпс Енд, сякаш беше тръгнал на рутинен патрул.
— След като не работиш в „Грил“ сега, как си прекарваш времето?
— Чета доста.
— Книгите са дар от Бога.
— И размишлявам много повече отпреди.
— Аз го правя само от време на време.
— Понякога и кратките размисли са прекалено мъчителни.
Отпред се появи къща с неокосена морава, до нея — къща с мъртва морава, а моравата пред съседната на нея къща отдавна беше заменена от чакъл.
Явно дърветата в този квартал скоро не бяха докосвани от опитните ръце на градинар. Онова, което не беше унищожено от некадърно подрязване, беше оставено да си расте на воля.
— Иска ми се да вярвах в прераждането — изрекох аз.
— А на мен не. Щом веднъж си се впуснал по пътя на живота, това е достатъчно изпитание. Кажи ми, че съм издържал или съм се провалил, мили боже, но не ме карай да повтарям класа отново.
— Ако в този живот искаме страшно много нещо, което не притежаваме, може би бихме могли да го имаме в следващия.
— Или може би като го нямаме, се примиряваме и се задоволяваме с по-малкото, благодарни сме на съдбата и за онова, което имаме. Може би това е урокът, който трябва да научим.
— Веднъж ми казахте, че господ ни е създал, за да ядем колкото се може повече добра мексиканска храна. И когато се наситим, е време да си вървим.
— Не си спомням да са ми чели подобно нещо в неделното училище. Възможно е да съм изпил две-три бутилки „Негра Модело“, в резултат, на което съм се изпълнил с подобни богословски проникновения.
— Би било невъзможно да се радваш на хубав живот и да избегнеш горчивината в квартал като този.
Пико Мундо е богато градче. Но колкото и да е голямо благополучието, то не е достатъчно да премахне изцяло мизерията и нещастието, а и мързелът не се влияе от възможностите за развитие, които Бог ни предоставя.
Тук-там къщите, с които стопаните можеха да се гордеят, прясно боядисаните стени, правите огради и добре оформените храсти рязко контрастираха със съборетините и разрухата, които бяха характерни за повечето имоти в Кемпс Енд. Всеки оазис на подреденост съществуваше сам за себе си и не внушаваше оптимизъм за бъдещето на общността, а вместо това приличаше на слаб бент, който не можеше да издържа повече под силния напор на хаоса.
Улиците породиха у мен известно вълнение, но макар че от доста време обикаляхме, аз не почувствах Дани и Саймън да са някъде наблизо.
По мое предложение потеглихме към по-приветлив квартал и шерифът каза:
— Тук животът е по-лош и от този в Кемпс Енд. А някои дори са доволни. Мисля си, че жителите на Кемпс Енд биха могли да ни научат на някои неща за щастието.
— Аз съм щастлив и доволен — уверих го.
Той помълча, после отвърна:
— Ти си в душевен мир, синко. Има голяма разлика.
— И каква е тя?
— Ако си спокоен и ако не изпитваш прекалено големи надежди, мирът ще дойде при теб. Той е благодат. Но трябва съзнателно да го избереш.
— Лесно ли е? Просто ей-така да го избереш?
— Решението за избор не винаги се взима лесно.
— Струва ми се, че доста хора са си блъскали главите над това.
— Понякога намираме убежище в нещастието, някакъв странен душевен комфорт.
Той отново замълча, аз също нищо не казах.
— Но каквото и да се случи в живота — продължи Портър, — щастието винаги ни чака и е готово да се притече насреща ни.
— Сър, и това проникновение ли ви дойде след три бутилки „Негра Модело“? Или може би бяха четири?
— Трябва да са били три. Никога не пия четири.
Когато се озовахме в центъра на града, стигнах до извода, че свръхестественият ми магнетизъм в момента не функционира, каквато и да беше причината. Може би трябваше аз да шофирам. Може би шокът от тейзъра временно беше прекъснал захранването на свръхестествените ми способности.
Или може би Дани вече беше мъртъв и подсъзнателно аз не исках да стигна при него, за да не намеря жестоко обезобразения му труп.
По мое искане в 4:04 часа сутринта според часовника на фасадата на Банк ъф Америка шерифът Портър спря и ме остави пред северната страна на Мемориъл Парк в центъра на града.
— Явно не съм в състояние да ви помогна — казах аз.
И преди ми се беше случвало, когато са въвлечени мои близки, към които изпитвам силни лични чувства, дарбата да ме подведе. Може би подобно на мигрената и опиянението емоциите смущават свръхестествените способности.
Дани Джесъп ми беше като роден брат. Обичах го.
Предполагам, че източникът на моя паранормален талант е много по-висш от този на генетичната мутация и затова обяснението за проблемите с функционирането му е много по-сложно и заплетено. Може да се дължи и на обстоятелствата, че тази no-висша сила иска да ме предпази да употребя дадените ми способности за лични интереси или пък да не се възгордявам твърде много.
Ако бях унижен, за да ми се даде урок, то аз си взех поука. Бяха минали няколко дни, откакто секването
