тоалетната? — възмути се той.
— Има проблем. — Не обърнах никакво внимание на тирадата му аз и му разказах за тримата Греъм Стоуновци. — Чакам обяснение.
— Не исках да ти казвам за това. — Мечокът изглеждаше смутен. — Страхувах се, че ако те уплаша, ще намаля работоспособносттта ти.
— Моля? Какво да ми кажеш?
Той сви широките си рамене.
— Ами, Греъм Стоун не е човешко същество.
Едва не се изсмях.
— То и ти не си.
Май го засегнах. Почувствах се пълен идиот.
— До известна степен аз съм човек — заобяснява ми спътникът ми. — Определено количество заимстван генетичен материал, който… Но да оставим тази тема. Това, което трябваше да ти кажа, е, че Греъм Стоун всъщност не идва от някоя алтернативна Земя. Той е извънземен пришълец. От съвсем друга звездна система.
Приближих се до умивалника и наплисках лицето си със студена вода. Нямаше много полза от нея.
— Разкажи ми — настоях.
— Не мога да ти кажа цялата истина — рече ми той. — Ще отнеме твърде много време. Но Стоун е извънземен. С хуманоиден вид, като изключим моментите, когато си прекалено близо до него и можеш да видиш, че няма никакви пори например. И ако разгледаш внимателно ръцете му, ще забележиш къде точно е бил ампутиран шестият му пръст, за да може да мине за човек.
— Белегът от ампутация на шестия пръст — казах саркастично аз. — Най-сигурният начин да различиш извънземния пришълец сред нас.
— Да, точно така. Цял кораб с подобни на него същества се разби на една от вероятностните линии преди около седем месеца. Изобщо не можахме да установим контакт с тях. Те са изключително враждебни и много особени. Като цяло имахме усещането, че сме се сблъскали с някакъв вид междупланетни мегаломани. Всички бяха унищожени, с изключение на Греъм Стоун. Той успя да се измъкне.
— Добре де, ако е пришълец, защо тогава името му е английско?
— Това е първото име, с което се опита да мине за човек. След това имаше и други. Очевидно дори и един извънземен усеща, че това да бъдеш англичанин определено има класа и стил Пък и е така на осемдесет процента от времевите линии. Макар че има няколко свята, където еталонът за класа и стил е да си островитянин от Тонга.
— И какво толкова е направил тоя извънземен, че да заслужи смъртно наказание? — замислих се. — Може би, ако положим усилия да проумеем…
— Бяха положени такива усилия — прекъсна ме хладно мечката. — Една сутрин, когато лекарите отишли в лабораторията за продължаване на изследванията, намерили цялата нощна смяна мъртва. Гъбести образувания, подобни на паяжини, покривали устите, ноздрите, очните им кухини… Можеш ли да си представиш ситуацията? Оттогава не е правил такива неща, но не мислим, че е изгубил възможностите си да го стори.
Върнах се при умивалника и погледнах отражението си в огледалото. Някакъв тип влезе и се насочи към писоарите. Щом го видя, Бруно мигом се напъха отново в кабинката и затръшна вратата.
— Оуюк! — изръмжа той, но непознатият не обърна никакво внимание на мечешкия глас.
Разполагах с три минути да разгледам безценната си мутра в огледалото, докато метълистът не се разкара от тоалетната. Тогава Бруно отново се появи.
— Слушай — започнах. — Да предположим, че Стоун се е намирал на пет-шест метра от мен, в някой от офисите, докато аз съм се бъзикал с онези хартиени примамки или каквото там представляват. Той вече сигурно се е измъкнал сто пъти от тази реалност.
— Не — каза Бруно. — Ти си приемник, а не предавател. Той ще трябва да открие някой с обратния талант на твоя, преди да успее да се измъкне от тази времева линия.
— Има ли и други?
— Засякох още два в града.
— Можем направо да отидем при онези двамата и да го причакаме.
— Едва ли — мечокът беше скептично настроен. — По-скоро той ще се установи тук и ще се опита да създаде коридор за себе си. Това ще му осигури по-добра база, от която да нанася удари върху другите континууми.
— Стоун способен ли е на такова нещо?
— Казах ти вече, че е опасен.
— Да се размърдаме тогава — казах, обръщайки се към металната врата, водеща към подземието на склада в съседство.
— Ти си невероятен — каза ми Бруно.
Завъртях се към него и го изгледах подозрително, опитвайки се да открия и най-малката следа от сарказъм. Не можех да преценя какво си мисли.
— Невероятен? Аз — невероятен? Слушай, един мъж не казва на друг, че е невероятен, особено пък ако са в банята.
— Защо?
— Няма значение защо — сопнах се, опитвайки се да не се разбеснея.
— Добре де, аз не съм мъж — аз съм мечка.
— Но си мъжка мечка, нали така?
— Е, да.
— Тогава престани с тези „невероятни“ простотии.
— Всичко, което исках да кажа, е, че в рамките само на два часа ти възприе съществуването на паралелните светове, на интелигентните мечки, на времевите линии и на пришълец от други светове. И изобщо не изглеждаш потресен от това.
Заявих направо:
— Вчера си прекарах супер и си пийнах яко. Прекарах шест активни часа в леглото с една страхотна блондинка на име Силвия. Изядох два бифтека, половин дузина яйца и планини от пържени картофки. Изхвърлих всяка капка напрежение, която бях натрупал при изпълнението на последната си задача. Аз съм пречистен човек. Мога да приема всичко тази вечер. Никой никога не ми е подхвърлял нещо, с което да не мога да се справя, и днес няма да е първото изключение от правилото. Освен това имам три хиляди долара, заложени на карта, които трябва да изкарам — нищо няма да спомена за онова мъничко нещо, наречено „гордост“. Затова нека се разкараме no-скоро оттук.
Насочихме се към стоманената врата, минахме през дървената зад нея и се озовахме в мазето на изоставения склад.
Глава 4
Когато най-накрая излязохме отново на улицата, открихме, че докато сме били в склада и клуба, е продължило да вали. Снежната покривка бе дебела повече от два сантиметра и снежинките яростно се блъскаха в нас, полепваха по дрехите ни, жилеха лицата ни. Изпсувах, но Бруно просто приемаше ситуацията, без да се оплаква.
Хилядолетие по-късно, както ми се стори, на десет милиона километра от метъл кръчмата, където почти бях сгащил Стоун, се натъкнахме на едно от пъклените дела на пришълеца. Петима тийнейджъри лежаха на алеята, целите покрити с бели гъбести паяжини, растящи от устите, очите, ноздрите им.
— От това се боях — каза Бруно.
— Не го приемай много навътре — помъчих се да го успокоя, навеждайки се над труповете. Не изглеждаха никак симпатични. — Те са убийци. Престъпници. Членове на някаква улична банда. Ще застрелят сестра ти така лесно, все едно си хапват поничка. Някаква нова банда са — не съм ги срещал досега. Виждаш ли кобрата, която всеки е татуирал на ръката си? Навярно са се опитали да нападнат Стоун и е станало като в пословицата — който копае гроб другиму, сам пада в него. Този Греъм. Стоун поне
