Въпреки че неслучайно минава за смело куче, Бу се дръпна от привидението с оголени зъби на черната си муцуна.
Фантомът спря, сякаш му се присмиваше. Изглежда, бодасите са наясно, че някои животни ги виждат.
Според мен не са наясно, че аз също ги виждам. Ако бяха наясно, вярвам, че нямаше да имат повече жал към мен, отколкото побърканите муджахидини имат към жертвите си, когато, обзети от праведен гняв, им режат главите и други части от тялото.
При гледката на този бодак първият ми импулс беше да потърся прашната близост на пода под леглото, а вторият — да се изпишкам.
Геройски устоявайки под напора на страха и на мехура, аз се втурнах в коридора. Третият етаж на отделението за гости предлага два малки апартамента, вторият от които не беше зает.
На втория етаж начумереният руснак без съмнение се мръщеше в съня си. Дебелите каменни стени на абатството щяха да приглушат шума от стъпките ми.
Северозападното крило на абатството може да се похвали с вито стълбище, притиснато между каменните стени. Редуват се стъпала от черен и бял гранит, които ми напомнят на костюма на Арлекин, клавишите на пианото и една сладникава стара песничка на Пол Макартни и Стиви Уондър.
Въпреки че стръмните стъпала не прощават, а шахматната гама действа дезориентиращо, аз смело хукнах към партера. Едно подхлъзване и като нищо можех да си строша главата.
Преди шестнайсет месеца изгубих най-милото си и светът ми се срина до основи. При все това обикновено не действам безразсъдно. Остана ми по-малко, заради което да живея, но битието ми все още има цел. Опитвам се да намирам смисъл в дребните неща.
Не успях да се размажа по стълбите и се затичах към главното фоайе, където мракът беше разпръскван само от една нощна лампа с абажур, обсипан с мъниста.
Бутнах тежките врати от дъбово дърво с мръсното прозорче и видях как дъхът ми излиза на тънка струйка в зимната нощ.
Галерията на отделението за гости огражда двор с открит басейн и бяла мраморна статуя на Свети Вартоломей. По всяка вероятност той е най-непопулярният от дванайсетте апостоли.
Тук изобразеният светия е заел тържествена поза. Притиснал е дясната си ръка към сърцето си, а лявата е протегнал напред. В дланта си държи нещо, което май е тиква, но би могло да е някаква разновидност на кратуните.
Тиква или кратуна, символиката ми убягва.
По това време на годината водата от басейна беше източена. От коритото му не се вдигаха изпирания с мириса на влажен варовик както в топлите дни. Вместо това се носеше съвсем лек мирис на колендро, както след проливен дъжд с гръмотевици. Миризмата ме учуди, но продължих напред.
Колонадата ме заведе до вратата на централното фоайе. Бутнах я, пресякох сенчестото помещение и излязох при декемврийската нощ от централния вход на абатството.
Бялата ни овчарска кръстоска Бу стоеше на алеята както го видях за последно от прозореца на третия етаж. Докато слизах по широкото стълбище, той обърна глава и ме погледна. Синият му поглед беше чист и ясен, без следа от зловещия блясък, който свети в очите на животните нощно време.
Без светлинка на месеца и звездите по-голямата част от обширния двор тънеше в мрак. Ако тук някъде се спотайваше бодак, не можех да го видя.
— Бу, къде е той? — прошепнах.
Не получих отговор. Животът ми е меко казано странен, но досега не съм се сблъсквал с говорещи представители на семейство „кучета“.
Както и да е, Бу изприпка на двора с изострено внимание. Упъти се на изток покрай страховитото абатство, което сякаш е изсечено направо в скалния масив, толкова тънки са хоросановите фуги между отделните каменни блокове.
Вятърът не рошеше косите на нощта и мракът висеше с прибрани криле като прилеп.
Пожълтяла от сланите, отъпканата трева скърцаше под стъпките ми. Бу се движеше далеч по-безшумно от мен.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Вдигнах поглед към прозорците, но не видях друга светлинка освен мъждукащото пламъче на моята свещ; не видях ничие лице да наднича през тъмните стъкла на прозорците.
Бях изтичал от крилото за гости по сини дънки и тениска. Декември ме захапа, за да наточи зъбите си на голите ми ръце.
Продължавахме на изток покрай църквата, която си няма собствена сграда и е част от абатството. В олтара гори вечен огън, но пламъкът не може да превърне в пъстроцветна заря зацапаните витражи. Прозорче след прозорче мъждивата светлина враждебно ни гледаше с подпухналото си око.
След като ме заведе до североизточния ъгъл на светата обител, Бу свърна на юг, покрай гърба на църквата. Продължихме до крилото на послушниците.
Тук спят неположилите обет. От петимата, които понастоящем се обучават за монаси, харесвам и вярвам на четирима.
Внезапно Бу забрави предпазливостта си и се втурна право на изток. Аз го последвах.
Когато настъпихме към неокосената ливада, тревата започна да шиба коленете ми. Скоро първият сняг щеше да покрие с юрган тези високи стръкове.
Следваше плавно надолнище от сто-двеста метра и пак излязохме на равна окосена поляна. Срещу нас беше училището на „Свети Вартоломей“.
В случая думата „училище“ е до известна степен евфемизъм. Децата тук не са искани никъде другаде и училището е също и техен дом, може би единственият, който ще имат.
Някога това е било сградата на абатството, която е преустроена отвътре, но отвън продължава да е внушителна грамада от камък. Постройката служи и за метох. Монахините живеят тук и се грижат за учениците.
Зад бившето абатство гората беше изправила настръхналите си щикове срещу буреносното небе. Черни клони заслоняваха затънтени пътечки, водещи към самотното сърце на мрака.
Явно следвайки бодака, кучето изприпка по широките стъпала на парадния вход и влезе вътре. По принцип много малко от вратите на абатството се заключват, но заради сигурността на учениците тази рутинна предпазна мярка е взета. Само абатът, игуменката и аз притежаваме универсален ключ, който ни позволява неограничен достъп до всички помещения. Никой гост преди мен не е бил удостояван с подобна чест.
Не се гордея с оказаното ми доверие. За мен то е бреме. Понякога усещам, че ключът в джоба ми натежава като воденичен камък.
Той ми позволява бързо да открия брат Константин, умрелия монах, когато започне да бие камбаните или сътвори какофония някъде другаде.
Пико Мундо, градчето, разположено сред пустинята, в което съм прекарал повечето си земни дни, е средище на много умрели, които не бързат да напуснат този свят. Тук си имаме само брат Константин, който създава проблеми колкото всички духове на Пико Мундо взети заедно. Качил ни се е на главите.
С бодак, който обикаля наоколо, брат Константин беше последната ми грижа.
Отключих си, треперейки от студ. Пантите изскърцаха и аз последвах кучето в училището.
Две нощни лампи пречеха на мрака да се настани в преддверието. Многобройните канапета и кресла напомняха на фоайето на хотел.
Бързо заобиколих познатото гише „Информация“, минах през въртящите се врати и се озовах в коридор, в който светеха два червени знака „изход“ и флуоресцентна лампа. На този първи етаж се помещаваха класните стаи, клиниката за рехабилитация и столът, в който се хранеха всички, които пребиваваха тук. Сестрите, облагодетелствани с кулинарен талант, още не бяха станали, за да приготвят закуската. За часове напред тези пространства щяха да бъдат владение на тишината.
Изкачих се по южното стълбище и открих, че Бу ме чака на площадката за втория етаж. Беше все така напрегнат. Не ми помаха с опашка и не изплези език в знак на поздрав.
Два дълги и два къси коридора образуваха правоъгълник, в който бяха настанени учениците. Те бяха разпределени по двама в стая.
