Онзи го стрелна с черните си очи, лицето му се разкриви от разочарована гримаса. Той прекрасно знаеше какво ще последва, но въпреки това изръмжа:
— Само не ми казвай, че вече е време да почваме!
— Рано пиле, рано пее — назидателно рече Джак. Поговорките и народните мъдрости бяха обичайната му реакция срещу нежеланието на Вини да се залавя за работа.
— Не мога да разбера защо не идваш на работа като всички останали! — гневно изръмжа санитарят.
Но двамата се разбираха добре, въпреки хапливите реплики, които си разменяха. Работеха често заедно поради дразнещия навик на Джак да се появява в моргата по никое време. С течение на годините си бяха изработили един гладко смазан протокол на взаимоотношенията, който работеше безупречно. Но истината беше, че Джак предпочиташе Вини пред всички останали асистенти в моргата, а и Вини с готовност приемаше да работи с него, защото, по собствените му думи, Джак бил сред малцината патолози, които „не си развяват оная работа из службата с цел да им мине времето“…
— Виждал ли си доктор Монтгомъри? — попита Джак докато вървяха към асансьорите.
— Монтгомъри е твърде умна, за да се появява тук по никое време — отвърна Вини. — За разлика от теб, тя е нормална…
В кабинката на сержант Мърфи все още светеше. Тя беше разположена непосредствено до центъра за комуникации. Сержантът работеше в Бюрото по издирване на изчезнали към Главното полицейско управление на Ню Йорк. От години беше прикрепен към моргата на Съдебна медицина, също така от години не се беше появявал на работа преди девет часа сутринта.
Обхванат от любопитство, Джак се отби да надникне през открехнатата врата. Оказа се, че остроумният ирландец не само е там, но си има и компания. На стола срещу бюрото му се беше настанил лейтенант- детектив Лу Солдано от отдел „Убийства“ — редовен посетител на моргата. Джак го познаваше сравнително добре, тъй като той беше близък приятел с Лори. До него се беше настанил един непознат в цивилни дрехи.
— Хей, Джак! — светна лицето на Лу. — Я се отбий за минутка, ако обичаш. Искам да те запозная с един човек…
Джак влезе в тясната стаичка. Лу изглеждаше така, сякаш не беше спал цяла нощ. Небръснатите му бузи чернееха като изцапани със сажди, под очите му имаше тъмни кръгове. Дрехите му бяха измачкани, горното копче на някога бялата му риза беше разкопчано, а вратовръзката — разхлабена.
— Това е специален агент Гордън Тиръл — каза той и махна към мъжа до себе си. Тиръл се изправи и протегна ръка.
— Това означава ФБР, така ли? — пожела да се осведоми Джак.
— Разбира се — кимна агентът.
Джак никога не беше стискал ръката на агент на федералното бюро за разследване. Но това, което му предложи Тиръл, беше доста разочароващо: слаба и женствена ръка с отпуснато ръкостискане. Самият агент беше дребен мъж с деликатни черти, който едва ли имаше нещо общо с представата за агент на ФБР, с която беше израснал Джак. Облеклото му беше консервативно, но спретнато. Всичките три копчета на сакото му бяха прилежно закопчани. В общи линии можеше да се каже, че по външен вид този човек е пълна противоположност на Лу.
— Какво става тук? — любопитно ги изгледа Джак. — Вече не помня кога за последен път съм виждал сержанта по това време тук…
Мърфи се засмя и понечи да възрази, но Лу го спря с вдигната ръка.
— Снощи стана едно убийство, което представлява интерес за ФБР — поясни той. — Надяваме се, че аутопсията ще хвърли известна светлина върху случая…
— За какъв случай става въпрос? — вдигна глава Джак. — Огнестрелни или порезни рани?
— От всичко по малко — отвърна Лу. — Тялото изглежда така, че дори на теб може да ти се обърне стомахът…
— Идентифицирано ли е?
Джак от опит знаеше, че идентификацията на обезобразените трупове понякога е най-трудното нещо в цялото следствие.
Лу вдигна вежди и хвърли въпросителен поглед към Гордън. Явно не беше наясно доколко поверителен е случаят.
— Карай, всичко е наред — кимна агентът.
— Да, разполагаме с идентификация — потвърди детективът. — Трупът е на човек на име Брад Касиди. Скинар, бял, на двадесет и една години.
— Имаш предвид някой от онези фашизирани хлапаци с нацистки татуировки и кожени якета? — попита Джак, който често се беше натъквал на такива младежи из градските паркове. А още повече от тях беше срещал по пътищата на Средния Запад, когато отиваше да види майка си.
— Точно така — кимна Лу.
— Не всички скинари се кичат с нацистки символи — отбеляза Гордън.
— Така е — съгласи се Лу. — На практика някои от тях вече дори не си бръснат главите. Стилът им претърпя доста промени.
— Това обаче не се отнася за музиката, която слушат — възрази агентът. — Тя се оказа най- постоянната съставна част на движението…
Детективът само сви рамене.
— Признавам, че тук съм абсолютно бос — рече с въздишка той. — А и като цяло не се ориентирам много добре в музиката.
— Важно е, особено когато говорим за бръснатите глави в Америка — рече Гордън. — Именно музиката дарява движението с омраза и насилие.
— Сериозно ли говориш? — учуди се Лу.
— Напълно — увери го Гордън. — За разлика от Англия, движението на скинарите в Америка се развива като определен стил — нещо като пънкарите, които са шокиращо офанзивни както по външен вид, така и по поведение. После се появи определен стил в музиката и нещата се промениха. Става въпрос за музиката на групи като „Скрюдрайвър“ и „Брутал Атак“. В текстовете на техните песни се съдържа извратената философия на оцеляването чрез насилие и бунт. Оттам тръгва и омразата.
— Говорите като експерт по скинарите — отбеляза с уважение Джак.
— Обстоятелствата ме принуждават — сви рамене Гордън. — Иначе съм специалист по крайнодесните екстремистки милиции. За съжаление една организация, която нарича себе си „Съпротива на белите арийци“ започна да наема скинарски групи, които използва като авангардни ударни отряди. Техните акции са наситени с омраза и насилие — същите, които проповядва музиката им. На практика мръсната работа при тях се върши от непълнолетни хлапета, почти деца, които са предварително надъхани с неонацистка пропаганда.
— Те си падат по погроми над малцинствата, нали? — попита Джак. — Какво е станало с нашия труп? Да не би някой да е отвърнал на удара?
— Скинарите се бият и помежду си — увери го Гордън. — Понякога правят това по-често, отколкото с другите. Именно такъв е и нашият случай…
— Но защо проявявате интерес към този Брад Касиди? — не мирясваше Джак. — Все си мислех, че органите на реда по принцип нямат нищо против когато някой член на тази компания се прехвърли в отвъдното…
Вини надникна през открехнатата врата и навъсено обяви, че ако Джак продължава да си чеше езика, той е готов веднага да се върне към сутрешния брой на „Ню Йорк Поуст“.
Джак му махна с ръка да се разкара.
— Брад Касиди беше на път да се превърне в наш постоянен информатор — поясни Гордън. — Прие да ни сътрудничи ако забравим за някои негови провинения. Задачата му напоследък беше да открие и проникне в една организация, която нарича себе си Народна арийска армия, или НАА.
— Никога не съм чувал за нея — поклати глава Джак.
— Аз също — обади се Лу.
— Това е групировка, която действа в сянка — поясни Гордън. — Цялата информация за нея дължим на
