— Какво би направила ли? Просто не знам. Недоумявам. Едно е сигурно, че ще изпадне в крайност, може дори да се опита да попречи на сватбата под предлог, че не е достоен да се ожени за такова непокварено момиче като Ани или Анет, както майка й настоява да я наричат. Такава е тя! Или ще го повлече при отец Коуди. О, не, не, отец Рамшоу, не, той по-скоро ще се изсмее в лицето й, но ужасният Коуди би призовал свети Йоан Кръстител да се появи и изкъпе сина й.
— О, татко — До сложи ръка върху устата си. — Знаеш, че това е смешно.
— Виж, момчето ми, не намирам нищо смешно в това, което говоря или върша тия дни. Ако трябва да бъда честен, мога да споделя това само с теб и още един човек, повече не ми издържат нервите. Два пъти съм я напускал, нали знаеш, но тя ме довличаше обратно с разкаяния, пък и от чувство за дълг… всичките й сълзи и заплахи за самоубийство в името на децата… Децата!
Той посочи Джо.
— Да вземем теб. Ти беше на двайсет години, когато за последен път тя те спомена сред децата. Това стана преди пет години и детето й беше при нея, защото тя все още гледаше на шестнайсетгодишния Дон като на дете. Чудна работа, колко свястно момче излезе той, не мислиш ли?
— Да, така е, татко. Той наистина е свестен. Но… мислил ли си, ако си заминеш какво ще стане със Стивън, защото има някой, който завинаги ще си остане дете. Ти отдавна си наясно с това. Не можеш да очакваш от Маги да го отведе, ако никой друг не я подкрепи. А ако ти си заминеш, знаеш как ще постъпи мама с него, много пъти е заплашвала с това.
Даниъл рязко се надигна от канапето и леко приведен каза:
— Достатъчно. Достатъчно, Джо. Стивън никога няма да отиде в приют. Аз имам грижата за това. Но едно нещо знам със сигурност: повече не издържам.
Пристъпвайки с широко разтворени ръце, той каза:
— Погледни тук! Такава голяма стая пълна с книги, които никой освен теб не си прави труда да чете. Двайсет и осем стаи, без да броим старата пристройка. Конюшни за осем коня, дори едно проклето куче няма там. Тя не обича кучета, само котки. Шест акра земя и жилище. И за какво? За да държи на работа пет души, по един за всеки от нас. От петнайсет години живея в тази къща, но изминаха седемнайсет, откакто я купих, и то я купих, защото я продаваха ужасно евтино. Наблизо избухнала бомба със закъснител и войниците я окупирали така, че собствениците били доволни да се отърват от нея. Смешно, нали? Можело е да открият предшествениците си от преди двеста години, но са предпочели да я продадат на търговец на железни отпадъци, който е натрупал пари от желязо, с помощта на което са убивали хора. — Той кимна. — Винаги съм гледал на нея по този начин, защото когато баща ми и старата Джейн Бродърик станаха жертви на експлозия в края на войната, мислех, че това е някакво възмездие. И знаеш ли, въпреки това е странно, защото независимо, че цената й беше ниска, когато я видях, разбрах, че трябва да я имам. Не мога да обвинявам майка ти за това, защото също като мен тя се втурна вътре и с голямо удоволствие похарчи цяло състояние, за да я обзаведе, а от къде го взе, не знам, но не мога да си кривя душата за едно нещо: има вкус за обзавеждане. Но, чудна работа, момчето ми, това място не ме харесва.
— О-о — Сега Джо потупа Даниъл с юмрук по рамото и каза: — Хайде, хайде, не си внушавай!
— Така е. Тия неща ги усещам. Мястото не ме харесва. Аз съм неканен гост. Всички ние сме неканени гости. Войната трябваше да ни изравни. Хм…! Но тези стари места също като някои стари графства от едно време те карат да се чувстваш на мястото си, а моето не е тук.
За първи път на лицето му се появи усмивка, той се обърна, отново погледна към прозореца и каза:
— Спомняш ли си първата ни истинска къща, тази в долната част на Брамптън Хил? Това беше чудесно място — уютен, истински дом с разкошна градина, в която не можеш да се загубиш. Спомняш ли си я? — Той се обърна към Джо, който кимайки каза:
— О, да, много добре.
— И ти харесва тази къща?
— Да, харесва ми. Винаги ми е харесвала, въпреки, че когато бях малък, последната сричка на Уиърсил Хаус ме озадачаваше. Да, винаги съм я харесвал, но в същото време знам какво имаш предвид. Има нещо, което трябва да ти припомня, татко: цяло щастие е за теб, че само пет души поддържат къщата, както вън, така и отвътре. Когато Блакбърнс живееха тук, казаха ми, че само за вътрешната част е имало дванайсет прислужници. А те имаха само трима сина и една дъщеря.
— Да, трима сина, и всички бяха убити във войната.
— Хайде, татко, горе главата. Ще ти кажа нещо. — Той отново потупа баща си по рамото. — Хайде, върви и попитай Дон дали е девствен.
Като гледаше как Джо се тресе от смях, Даниъл започна да се поусмихва и каза типично в свой стил:
— По дяволите! Никога няма да го направя. Но както и да е. — Сега той наклони глава към Джо. — Мислиш ли, че е девствен?
— Въобще нямам представа. Но от друга страна… ами, може би да.
— Не зная толкова много неща. Между впрочем, къде е той?
— За последен път го видях в билярдната и както обикновено се оставяше Стивън да го победи. Много е добър с него, нали знаеш.
— О, да. Това е другото нещо, което тя не може да преживее: чедото на мама винаги е намирало време за изоставащия и осакатен първороден син. О, хайде!
Те излязоха заедно, прекосиха хола и през коридора минаха по широкото, ниско стълбище, в чийто край Джо отвори вратата и почти изкрещя на двамата мъже до билярдната маса.
— Знаех, че тук може да ви открие човек. Пак си пилеете времето. Целите сте в тебешир, а ще дойдат хора. — Той погледна часовника си. — След двайсетина минути.
— Джо! Джо! Бих го. Да, отново го бих.
Джо заобиколи голямата билярдна маса и се запъти към един мъж почти колкото него висок, трийсетгодишен, с добре сложено тяло и с гъста и буйна кестенява коса, ала лицето под нея би могло да принадлежи на младо момче и то доста хубаво. Единствено очите издаваха, че има нещо не съвсем наред при него. Очите му бяха сини като на баща му, но бледосини с угаснал поглед. Като че ли можеха да възприемат всичко наоколо отведнъж. Все пак имаше моменти, когато погледът му ставаше спокоен и съзнанието му се мъчеше да улови нещо, което можеше да задържи само за секунда.
— Направих… направих седем… почивка. Нали така, Дон?
— Да, наистина, и ме накара да вкарам бялата.
— Не може да бъде! — каза Даниел. — Дон, той те е накарал да вкараш бялата? Значи излизаш от форма.
— Да, твърде добър е за мен и не е честно; всеки път ме бие.
— Ще… ще ти се оставя следващия път, Дон. Ще ти се оставя. Ще ти се оставя. Обещавам. Честна дума.
— Ще ти напомня.
— Добре, Дон, добре.
Тогава Стивън протегна ръка към гърлото си, дръпна на една страна завързаната на панделка връзка и каза на баща си:
— Стяга ми врата, татко.
— Глупости, глупости. — Даниъл се приближи към него и затегна вратовръзката.
— Татко?
— Кажи, Стивън!
— Мога ли да отида в кухнята при Маги?
— Нали знаеш, че Маги приготвя вечерята.
— Тогава ще отида при Лили.
— Не сега, Стивън, няма да повтаряме всичко отначало. Знаеш какъв е редът: поздравяваш мистър и мисис Престън, чичо Алисън и Ани… Анет. След като направиш това и размениш няколко думи с Анет както обикновено, можеш да се качиш горе и Лили ще ти донесе вечерята.
— Татко. — Дон се обърна към баща си, докато вървеше към другия край на стаята, където върху отворената решетка на камината горяха дърва и когато Даниъл се изравни с него се наведе, взе едно дърво от коша, сложи го в огъня, и промълви тихо:
