— Остави го да се качи, татко; случиха му се неприятности.

— Нещо лошо ли?

— Не, само дето е мокър. И е много изнервен.

Той се изправи, погледна баща си и каза:

— Много му е трудно. Не мога да разбера защо го караш да се мъчи.

Даниъл повдигна крак, за да бутне дървото в огъня и рече:

— Дон, много добре знаеш защо правя това. Нямам намерение да го крия като че ли е идиот, защото той не е. Знаем това.

— Но не е честно спрямо него, татко. Пусни го довечера. Мама ще се притесни, ако му се случи нещо, и то довечера. Имаше такъв случай преди, много добре знаеш.

— Това се случи доста отдавна. Той се е научил оттогава.

— Моля те, татко.

Баща и син стояха един срещу друг и се гледаха в очите; и двамата не говореха, въпреки че в далечината гласът на Джо създаваше преграда, зад която те можеха да разговарят, докато Дон не каза:

— Приеми това като специален сватбен подарък за мен.

— Ама че си! Не си ли доволен от това, което имаш?

— О, татко, не споменавай това доволен! Казвал съм ти, не мога да го повярвам. Собствена къща и то огромна. И — той спря и погледна внимателно баща си в очите, преди да продължи — доста отдалечена.

— Да, момчето ми, отдалечена. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че не искам. Но трябва да го чуеш: не я изолирай като цяло; кани я често и идвай винаги, когато имаш възможност.

— Добре, татко, добре. Още нещо, което искам да ти кажа: благодаря ти, особено за това, че ми помогна да се справя с всичко.

Не беше необходимо да обяснява с какво, както и за Даниъл не беше нужно да задава въпроси: и двамата си знаеха. Като се обърна рязко, Даниъл тръгна към Стивън, говорейки:

— Добре! Хвана ме в настроение пак. Ти не си добър само на билярд, можеш да убеждаваш хората. Отивай в стаята си; ще изпратя Лили при теб.

— Няма нужда. Няма нужда, татко. — Джо прегърна Стивън през раменете. — Трябва до оправим нещата тук; той е за Сандърланд срещу Нюкасъл. Да си чувал някога нещо подобно? Хайде! Дай да довършим това!

Двамата високи мъже излязоха от стаята, Стивън беше прегърнал Джо през кръста и от гърлото му се разнесе истински щастлив смях.

Останали сами и с възможността да си поговорят още, баща и син като че ли си бяха казали всичко, докато Дон не попита:

— Какво ще кажеш за една игра, татко? Имаме петнайсет минути; те винаги пристигат на секундата, никога по-рано.

— Не, Дон, благодаря. По-добре да отскоча до кухнята и да попитам Маги дали може да занесе нещо горе преди да е започнала да приготвя вечерята. После се обърна и бързо излезе от стаята.

Една подвижна врата от платно водеше от хола към лабиринта от кухненски помещения. Той беше модернизирал основната кухня като постави печка „Ага“, но старата камина и другите печки остави, защото все още се използваха за изпичането на чудесен хляб. Кухнята беше приятна, с дълга дървена маса, с полица от холандски фаянс на едната стена, а на другата — кухненски шкаф, двойна мивка под нисък, широк прозорец, от който се виждаше двора на конюшнята. Имаше дълъг килер с мраморни полици, а до него врата, която водеше до склада за дърва, а оттам до голяма остъклена веранда, от едната страна на която се закачаха връхните дрехи и шапките, а от другата се нареждаха обувките.

В кухнята цареше оживление. Маги Доърти, трийсет и седем годишна жена, стоеше до масата и украсяваше фруктовата салата, върху която имаше вече сметана с нарязани на половинки череши и ягоди. Тя вдигна поглед към Даниъл за секунда и се усмихна:

— Скоро ще бъдат тук.

— А, да, скоро ще бъдат тук… Изглежда чудесна. Да се надяваме, че е вкусна.

— Би трябвало; почти половин бутилка шери се стича надолу.

— О, няма да казваме на Мадж Престън, нали?

— Ще й кажем, че това е шери за готвене. То е различно, да не повярваш.

— Аз бих повярвал. Патица ли имаме за вечеря?

— Да, както обикновено я пълня с портокал и разни други работи.

— А супата каква е?

— Викисоаз.

— О, така ли? С това човек може да си придаде важност.

— Или коктейл от скариди.

— О, Бети Бродбент умира за тях.

Той постоя малко, като наблюдаваше ръцете на Маги да довършват салатата и после каза:

— Изпратих Стивън направо горе. Разбрах, че не е бил много добре през деня. Ще се погрижиш ли да хапне нещичко?

Маги Доърти го погледна в очите, после отново погледна плодовата салата, преди да каже:

— Един господ знае защо настояваш да се показва; непознатите му причиняват страдание. Как може да постъпваш така?

— Маги, преживяхме това; за негово добро го правим.

След като завърши украсата на плодовата салата, тя взе една суха кърпа от масата и докато избърсваше ръцете си с нея, той прошепна:

— За бога! Не се нахвърляй отгоре ми, Маги, защото днес беше един отвратителен ден; преди малко напуснах сражението със замаяна глава.

Тя отново го погледна, но този път погледът й беше топъл и тя каза:

— Ти си знаеш по-добре.

После се обърна и извика една млада жена, която току-що беше влязла в кухнята.

— Пеги! Приготви подноса на господин Стивън и го занеси горе. Ти знаеш какво обича той.

После добави:

— Всичко наред ли е на масата?

Пеги Дейниш отговори:

— Да, мис Доърти. Лили току-що подреди централната част; изглежда чудесно.

Като чу това, Маги рече:

— По-добре да отида и да проверя наистина ли е така.

Усмихна се на младата жена, после свали бялата престилка, приглади косата си назад и излезе от стаята. Даниъл я последва. Веднъж излезли в коридора, двамата се спряха и той каза, гледайки я в лицето — нито грозно, нито красиво, но с меко, топло излъчване:

— Съжалявам, Маги, от цялото си сърце съжалявам.

— Не ставай глупав. Отдавна чакам този момент и не се срамувам да го кажа.

— О, Маги, изминаха двайсет години, а аз се държа с теб като баща.

— Хм! Никога не съм гледала на теб като на баща, Дан. Колко странно — на лицето й се появи топла усмивка — да те наричам Дан.

— Ще напускаш ли?

— Не.

Тя свали поглед от него и погледна към коридора. След това каза:

— Мислила съм за това, но разбрах, че не мога да го направя. Трябва да внимавам какво говоря и какво върша, нали? А това ще бъде трудно, защото винаги, когато тя се държи с мен високомерно, съм искала да се нахвърля отгоре й и да се махна. В началото не можех да разбера какво ме задържаше тук — тя отново го гледаше — а когато разбрах, знаех, че нищо не може да ме мръдне оттук. Но никога не съм и помисляла, че ще продължи двайсет години. Преди си мислех, че е само заради Стивън, защото беше толкова безпомощен и се нуждаеше от обич и все още има нужда — тя кимна към него — повече от всеки друг.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×