обяснение, което мога да дам. Но това, което и тримата знаем е, че тя още присъства в стаята. Но то най- силно се чувства между нея и Дон и той почти може да я види, ако не я вижда, всъщност. Но, както ти казах, след като си замине… тя вече няма да е тук. Ако си го вземе, те няма да се върнат заедно.
— Това са странни неща, Джо. — Тя говореше тихо. — Нямат нищо общо с догмите на религията ни, нали? Връщането заедно, срещите с любимите същества, опростяването на греховете, вечният живот, покоите на бога. Какво значат те?
— Това са митове. Не се учудвай. Да, знам, че ходя на литургия, изповядвам се, знам молитвената броеница. Но през цялото време негодувам. Говорил съм с отец Рамшоу и с убедителният си тон той ми каза, че съмненията ми ще се разсеят. Всеки истински християнин минава по този път, каза той. Добре, и аз минах оттук, но съмненията ми станаха почти истина. И въпреки всичко, необходима е сила, за да отхвърлиш бога, а аз се съмнявам дали имам достатъчно сила. Но, ти изглеждаш доста тъжна.
— Не, не съм тъжна, Джо, само съм изненадана, защото ти облече в думи чувствата, които аз изпитвах в манастира. Някои от монахините бяха като ангели, други — като дяволи. И ако не беше заради отец Рамшоу, досега отдавна да съм възнегодувала открито; особено след кавгата с отец Коуди. А знаеш ли, че този човек ме упрекна за моя грях, нашия грях с Дон, и ми каза, че трябва да се покая.
— Не може да бъде! Трябваше да кажеш на отец Рамшоу.
— О, мисля, че не е нужно да казвам на отец Рамшоу за него. Странно, нали? — Сега тя се усмихна. — Знам, че те двамата ужасно се ненавиждат един друг. Последователи на бога, живеят в една и съща къща и не могат да се понасят. Но какво значение има това? Отидохме прекалено далеч.
— Да, скъпа, наистина. Хайде, сега, ела да хапнеш нещо и после, както ти каза сестрата, ще отидеш да нахраниш Фло… Те си заминаха тази сутрин, нали знаеш.
— Да, знам. Отбиха се в болницата.
— Така ли?
— Да.
— Много са мили. Мислех, че направо ще заминат. Както и да е, ще трябва да си починеш, но не в тази стая. Ще се качиш горе. Пеги е приготвила стая с тоалетка, а сега прави нещо като стая за бебето. Така че, всичко е готово.
— О, това е чудесно. — Тя стана и тръгна към масата; после тихо попита: — Джо, ходил ли си скоро в къщичката?
— Да, отбивам се почти през ден. Имах работа с един клиент нататък, така че не ме затрудняваше. И не разбирам защо го наричаш къщичка, след като има девет стаи върху акър и половина земя. Та това е едно малко имение. Ще бъдеш щастлива там, скъпа.
Дълго време тя го гледа, но не каза нищо; той също мълча, защото усети, че е постъпил нетактично: щастлива в къща с девет стаи на разположение и бебе.
13
От момента, в който Анет и бебето се върнаха в къщи, Дон видимо живна дотолкова, че дишането му стана по-леко, по-малко се оплакваше от болките. Докторът очевидно беше доволен от него и размени няколко духовити реплики с отец Рамшоу. Две седмици след завръщането на Анет, баща му влезе в стаята, той протегна двете си ръце към него и прегърна баща си.
Едната страна от лицето на Даниъл все още беше бледа, той леко накуцваше и личеше, че е отслабнал.
Те си говореха за най-различни неща докато дойде време да си кажат „лека нощ“; после, без да прави връзка с това, което се беше случило, Даниъл, както беше седнал до леглото, подпря лакти върху завивката, взе ръката на сина си и каза:
— Тя не е тук. Избий си го от главата, момчето ми, тя не е тук! Замина си завинаги.
— Ти не я ли усещаш, татко?
— Не… не, не я усещам; освен на местата, където е оставила синините по цялото ми тяло. Там я усещам. Но на друго място не.
— Тя е тук, татко. Откакто умря е тук.
— О, Дон!
— Няма смисъл да говорим, татко. Пък и не съм само аз. Защо според теб Стивън не слиза долу да си бъбрим? Дни наред не е стъпвал тук. На легло е, сигурно някаква простуда. Той знаеше, че тя е тук; Джо също.
— Не може да бъде. Джо е твърде…
— Не е съвсем благоразумен, татко. Той я усеща почти толкова силно, както и аз. И в едно нещо съм абсолютно сигурен: тя няма да си отиде, докато аз към тук. Но мен не ме е страх, имам предвид от нея. След всичко, което се случи, започнах да я съжалявам. Но тя знае, че не може да ме вземе. Казах й го и тя го знае. След като го знае, като че ли е твърдо решена да дочака последните ми дни.
— Не говори така, сине!
— Татко… ти я намрази. Отдавна я мразеше и колкото повече се засилваше омразата ти, толкова по- силно тя ме обичаше. И накрая разбрах, че любовта е по-силна от омразата, защото точно любовта й, или както искаш я наричай, я задържа тук. Сега нямам нищо против нея. В началото бях ужасен, направо ми се повдигаше при мисълта, че тя е тук, но вече не е така. Даже и видът й е променен. Някакси те затрогва. Съжалявам я. Не ме гледай сякаш се страхуваш, татко; мозъкът ми не е засегнат, това е единственото място, което е останало цяло. Знам, че е така.
— Говори ли с отец Рамшоу за това?
— Да, да; често сме си говорили за това съвсем открито. Той казва, че на земята и на небето има повече неща, отколкото можем да си представим и е прав. Има ли вече кандидати за къщата?
— Да… да, разбрах, че имало.
— Е, ще трябва да изчакат малко, нали?
— Надявам се да чакат с години, момчето ми.
— Е, не чак толкоз много, татко. Ще бъде много забавно когато тази къща се разпадне; някога ми се струваше толкова стабилна. Татко…?
— Да, сине?
— Знам, че двамата с Маги ще живеете заедно и Стивън ще бъде при вас. Нека всичко си остане така; не се намесвай повече, моля те. Ще го направиш ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Само това. Остави… остави всички останали да подредят живота си сами.
— Всички останали? Кого имаш предвид? Остават Джо и Анет.
— Да… знам, че остават Джо и Анет. Но каквото и да се случи, татко, нека нещата се развият от само себе си.
Даниъл се изправи, погледна сина си и тъжно каза:
— Това не ми харесва, Дон, поне начина, по който го казваш. Всичко, което съм правил преди е било за твое добро.
— Да, да, знам, татко, но всички хора казват така: направих го за доброто на някого.
Даниъл присви очи докато гледаше слабото бледо лице с хлътнали очи, лицето, което преди една година изглеждаше като лице на младеж… по-скоро на млад мъж пред прага на двайсетте. Но очите, които го погледнаха, биха могли да бъдат очи на старец, който е преживял доста.
— Лека нощ, сине. Спи спокойно — тъжно каза той.
— Лека нощ, татко. Ти също.
Беше около седем и половина вечерта след две седмици. Отец Рамшоу седеше в библиотеката с Джо. Двамата пиеха кафе и свещеникът каза:
— Съжалявам, че изпуснах Даниъл. Исках да поговоря с него. Казваш, че е отишъл да види старата си къща в долния край на Брамптън Хил.
