Филип Кузен
Един филм — една смърт
Един ден Матюрен Морс мина през парижкото предградие Уйо и видя кино. На вратата висеше табела — „Продава се“. Морс спря колата, слезе и огледа неприветливата уличка. Огромен склад за животински мазнини отляво и гигантска газостанция вдясно притискаха киното. От навярно приветливата някога сграда бе останала унила фасада. Двукрилата врата, боядисана в модерното някога яркочервено, бе арестувана с верига и катинар.
Матюрен веднага разбра, че ще купи киното — в момента имаше пари в наличност. По тялото му пролази тръпка — най-после щеше да отмъсти за своите четиридесет години безцветен живот. Ще му помогне този мъничък киносалон, нещо като жарава от яркия огън на миналите години, когато сцената е била увенчана с копринена завеса, а на нея са демонстрирали изкуството си окаяни клоуни от покрайнините, несръчни еквилибристи и изгубили своите илюзии илюзионисти, можещи единствено да измъкват мърляви зайчета от цилиндрите си.
Морс знаеше, че има такива места, знаеше, че те са измислени само за такива като него. Измислени за онзи Морс, който някога реши да не става артист, който не повярва на заключената в душата му свободна личност и се превърна просто в Матюрен Морс, за да пропилее четиридесет години в дребни услуги. Днешният Матюрен Морс обаче разгледа киното внимателно. Сигурно се казваше „Селект“ — хлапетата бяха изпочупили с камъни двете букви „е“ и бе останало само „С…л…кт“.
Киносалонът бе собственост на внука на Жилбер Тос-Ламбийо, краля на нямото кино. Ернст Тос призна, че баща му е опропастил делото на великия дядо, а самият той проявил пълна немарливост и докарал бизнеса до фалит. Казано накратко — киното се продаваше вече десета година. Всъщност трябваше да се изплатят някакви дребни суми на местната община.
Него ден сръчният търговец Матюрен Морс направи сполучлив удар и затова вечерта, заключен в кабинета си на 68-ия етаж на един небостъргач, отвори бутилка вино и се чукна с огледалното си отражение.
На следващия ден той позвъни последователно на всички доставчици на обзавеждане за развлекателни заведения и ги прие един подир друг в колата си, паркирана срещу „Селект“. Матюрен им изложи плановете си, избра най-скъпото, но ги принуди да подпишат жестоки договори.
На 10 май в осем водещи парижки ежедневника се появи черно-бяла обява — трябваше да излиза всеки ден в продължение на две седмици на едно и също място както в дневните, така и във вечерните тиражи. Карето на Матюрен Морс гласеше:
на улица „Жоф“, Уйо (спирка Карер, тръгване от гара Сен Лазар)
Новият кинотеатър в западното предградие предлага на 100 свои зрители да изпитат чувството на неописуем страх — шанс едно към сто да умреш от смъртта, която виждаш във филма. Едно към сто да умреш със смъртта на филмовия герой.
Цена на билета — 1000 франка (нови)
(Дирекцията не носи никаква отговорност за събитията)
Първа прожекция — 25 май в 21:00 часа!
Нея вечер в зеления сумрак, пронизан от светлините на живачните лампи, новото кино отвори врати. Два мощни прожектора осветяваха розовия фронтон, във витрините от двете страни на вратата висяха огромни черно-червени афиши с предупреждението:
Пламтеше и кървавочервеният неонов надпис „СЕЛЕКТ“.
По малките криволичещи улици потекоха хора. Мъже и жени, помъкнали подире си деца, гризещи нокти от страх. Старци с кресливо сияещи погледи. Дългокраки гърли с минижупи и шоколадени негри от гетото. Приличаха на излизащи от гората вълци. Стотици вълци. Глутница. Говореха ненужно високо и сякаш брояха крачките си.
Един се отдели и се втурна към касата пръв, подире му затрополяха стотици крака… След седем минути бяха изкупени точно сто билета по хиляда франка. Вратите на „Селект“ се затвориха и двата прожектора угаснаха. Мракът на малката розово-бяла зала с червени плюшени седалки бе прободен от яркия лъч на прожектора. Сто чифта очи мигом се извърнаха и се впериха в една посока.
В мрака изхриптя Мелани Жанс.
Точно в полунощ вратите се отвориха и червеникава светлина проряза прокапващия навън дъждец. Зрителите се заизнизваха един подир друг с мокри от пот дрехи и вратове, изтръпнали от очакване на смъртта. После се наредиха в шпалир и започнаха да се броят един през друг на глас — 92, 93, 94… Мълчание. 96… 97… Движеха се като сенки в пламналата глътка на „Селект“. Излязоха и последните — 98, 99…
Тълпата изтръпна от неочаквано студен порив на вятъра. Жена започна да стене. Мъже протягаха шии любопитно. Накрая един, пристъпвайки дълго от крак на крак, се престраши да се върне обратно.
Мелани Жанс, на 42 години, специалистка по информатика от Версай, се бе изпънала на стола със следи от прободни рани по тялото. Нервно бе стиснала между пръстите си жълтия билет — нейния пропуск за ада.
Обстоятелствата около смъртта веднага попаднаха във вестниците. Но тъй като започваха летните ваканции, навсякъде новината бе поместена чак на осма страница (като че ли по предварителна уговорка). Веднага започна съдебно разследване.
Матюрен свали афиша на филма „Психо“ на Алфред Хичкок и го замени с друг, изобразяващ потъващ кораб и давещи се хора, протягащи с надежда ръце към невидим спасител. След това зае мястото си в касата. Още същата вечер пред „Селект“ се събра тълпа от три хиляди души…
Между 26 май и 1 юли, когато полицията затвори киното, в следния ред умряха:
Жози Ренолд, моделиерка от Бри сюр Сен — намериха я удавена на стола си след прожекцията на непризнатата от критиката суперпродукция „Титаник“;
Леон Меркаде Буасо, банкер от Ливорно — случайно дошъл на „Парижката Света Богородица“ и споделил съдбата на Феб (лежеше на третия ред, сразен от кинжал);
Зелда Тон, бакалка от Ферте-Мишар — платила 1000 франка да види „Айседора“ и умряла като Ванеса Редгрейв в ролята на балерината Айседора Дънкан, удушена в собствения си виолетов шал;
циганинът Лю Лудия — когато светна, лежеше с дупка в черепа като президента в „Хищникът“ с Лино Вентура;
Естер Розуар, плетачка от улица „Сантьо“ — беше на двайсет години, когато влезе в киното, и повече на сто, когато я изнесоха след „Малък голям човек“ с Дъстин Хофман;
Робер Лелон, огняр от Енен-Лиетар — надупчен с четиридесет и осем картечни куршума и с напълно натрошени от падане кости, защото бе поискал отново да гледа „Кинг Конг“…
После дойде ред на Жанин Орсенар, цветарка от Тулон — тя обожаваше Ален Делон и умря простреляна като него във филма „Непокореният“. На следващия ден Н.Л. Торк, управител на супермаркет, сподели ужасната участ на героя от „Клане с дърворезачка в Тексас“. Събирането и изнасянето на останките на Торк дадоха на вечерните вестници повод за серия от многословни статии — не беше шега работа да видиш на снимка как шестнайсет полицаи изнасят на носилки остатъците от клането. На следващия ден местните радиостанции почти непрекъснато излъчваха воплите на вдовицата.
