Полицаите от двете му страни изтръпнаха и се обърнаха към съдебния чиновник.
— Така да бъде — рече той.
След малко в салона нахлуха десетки полицаи, офицери от полицията, цивилни ченгета и доносници. Когато залата се напълни и светлините угаснаха, Матюрен Морс се наведе към съседа си:
— А какво ще прожектират?
Полицаят нервно дръпна веригата на белезниците и отсече:
— Не знам.
Някой в мрака прошепна:
— „Трите прасенца“ на Уолт Дисни.
Вълна от кикот мина по редиците.
— Това шега ли беше? — попита Матюрен Морс.
После се обърна към малкото прозорче на кабината и закрещя:
— Вие се подигравате, господин съдия! Вие много добре знаете, че във филмите на Дисни никога не стават убийства! Вие искате на всяка цена да докажете, че убиецът съм аз! Ами ако днес никой не загине от насилствена смърт? Това е…
Полицаят насила дръпна Морс обратно на стола. Някой отляво прошепна:
— Млъкни, Морс! Още не си видял филма.
Екранът светна. Прозвуча познатата песничка: „Нас не ни плаши сивият вълк, сивият вълк…“.
Матюрен Морс се огледа — всички бяха впили погледи в него.
Не се наложи да чака дълго. Той беше сигурен, че лошият вълк няма да изяде нито едно прасенце. Кадрите на филма подскачаха пред очите му, а песничката буквално се забиваше в мозъка му като ледена игла. Но когато видя сцената, в която лошият вълк мечтае за печено прасенце с лимон между зъбите, когато видя хищната муцуна на злобния гладник, облизващ лакомо с червен език острите си бели зъби — тогава Матюрен Морс разбра, че неговият час бе дошъл, и започна да крещи…
В този миг се разтвориха стоманените врати на адски крематориум и бликащият оттам яростен пламък върна обратно в глътката неродения още вик на Матюрен Морс.
Някой изпищя, във въздуха се разнесе отвратителната миризма на опърлено месо. През гъстите облаци дим припламна светлина. Матюрен Морс чу как около него се вдигна ужасна олелия, в която се вплитаха картечни заповеди, надуване на полицейски свирки, топуркане на нозе. Звуците се отразиха в стените на заличката, върнаха се назад и потънаха в обгорялото отверстие, което някога му служеше за уста. Светлината примигна и го цапна през изпъкналите от ужас очи…
Мрак. Болка. Шум.
Нещо му пречеше да затвори челюсти. Нещо горещо и сладко.
После над него се наведоха съдия-следователят, полицаят, адвокатът, изтръпналите зрители, които едва удържаха повика да повърнат. Това бяха усещанията му, докато падаше надолу в някакъв бездънен кладенец, където му предстоеше да се раздели със съзнанието си и където щяха да угаснат последните искрици живот. Едва успя да изстене:
— Мамо…
И със сетните сили на изтерзаната си плът да закрещи:
— Не съм аз! Не съм! Вие не разбирате! Нямам нищо общо! Беше само рекламен номер. Само рекламен номер…
Малко по-късно полицаят, който пазеше поруменялото му тяло, приличащо на печеното прасенце от филма, забеляза, че държи в ръката си ябълка. Печена ябълка. Погледна я нерешително, после впи зъби в меката й плът.
И си изгори езика.
Информация за текста
© Филип Кузен
© 1997 Симо Стоев, превод от френски
Philippe Cousin
Сканиране: З. Петков, 2010
Разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
сп. „Върколак“, бр. 4/1997 г.
ИК „Ерато“, 1997
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15858]
Последна редакция: 2010-04-09 10:00:00
