наказание.
Заповядаха им да прекарат до края на деня заключени в стаята си и да напишат сто пъти краснописно поучителната сентенция:
„Не прави другиму това, което не искаш да направят на теб.“
И няма да получават никаква храна, докато леля Хилда не заяви, че е доволна от наказанието.
Загубиха доста време, опитвайки се да вържат две пера за една писалка, тъй че да могат да пишат едновременно два реда. Накрая се отказаха от това и се запретнаха за работа, която завършиха около един час преди обичайното време за обед. Разбира се, бяха огладнели като вълци, но гордостта не им позволяваше да издават страданието си. Но си имаха човек в къщата, който да се грижи за тях, защото вниманието им бе привлечено от леко шумолене под вратата и видяха как под пролуката се появиха две тънки блокчета млечен шоколад. Грабнаха ги веднага и ги излапаха лакомо, без да гадаят кой им ги е дал.
Характерно за любовта на Брени към майка му беше това, че никога впоследствие не я поставяше в неудобно положение чрез открито изразяване на благодарност. В някои отношения той се проявяваше вече като много тактичен и галантен джентълмен.
Тъй като следобедът минаваше, а още нямаше помен от тъмничарката им, сатаната неминуемо се намеси, за да отвори работа на скучаещите. Той започна съвсем невинно, като подтикна Мармалад да напише няколко стихотворения, в началото на всяко от които сложи изречението, наложено им като наказание.
Но след известно време това го отегчи и поетът стана художник. Тъй като бяха изхабили всичката хартия, Мармалад изпъстри празните листа в началото и края на „Черният красавец“10, собственост на Брени, с карикатури на мощната фигура на леля Хилда, която постепенно ставаше все по-анатомична. Когато чуха стъпките на леля Хилда по стълбището, празните листа на невинната малка творба на мисис Сюъл бяха в такова състояние, че бузите на авторката й биха станали тъмночервени. „Черният красавец“ бе бързо скрит между другите книги на етажерката и забравен.
Макар че Мармалад си остана единственият пансионер от мъжки пол, Оуклонското девическо училище процъфтяваше финансово — неоспорим факт, от който лелите правеха капитал, приписвайки го, разбира се, на своята кадърност, без да вземат пред вид географското положение и хронологичното развитие на нещата.
Брени, все тъй разделен от майка си, мечтаеше за ваканцията, за която тайно кроеше с нея пътешествие до Уестън-сюпър-Меър.
Но когато дойде ваканцията, мечтите му бяха разбити, тъй като англо-индийските връзки на леля Нели се оказаха прекалено успешни и няколко бездомни момичета, които никой не искаше и нямаше къде да отидат, трябваше да бъдат приютени в училището.
Затова се наложи Констанс да стои в къщи, с нея остана и Брени, който продължаваше да яде същата безвкусна храна, както през учебната година, лишен дори от възможността да използува главното стълбище.
Но все пак животът не беше толкова непоносим — поне до деня, в който леля Хилда, без да пита никого, се залови да събира разни неща за местна църковна разпродажба в полза на Белгийския бежански фонд. При тършуванията си тя стигна до книгите на Брени и скоро откри „Черният красавец“. За нещастие книгата беше в два екземпляра и леля Хилда взе именно тоя, на който Мармалад, прекарващ в момента ваканцията си у една леля в Чепстоун, бе направил твърде недвусмислените си рисунки.
Екземплярът отиде в свещеническия дом заедно с други книги, един избелял абажур, два счупени слънчобрана, две избледнели басмени пердета и чифт непотребни железни подставки за дърва в камина.
На другия ден, когато дойде жената на свещеника, Брени се намираше в градината С непогрешимия инстинкт на децата, още преди да забележи „Черният красавец“, притиснат до възмутените гърди, той разбра, че го очаква беда.
Брени я дари с една от най-кротките си, най-сладки усмивки. Тя почти не му се отзова. После сърцето му подскочи като видя какво носи.
Въведоха я в гостната, където поговори с леля Хилда и скоро повикаха майката на Брени и леля Нели. Брени се въртеше наоколо, но акустиката на гостната беше лоша… поне за хора, които подслушват от вратата. Затова не чу нищо, но по-късно, когато жената на свещеника излезе и съвещанието се пренесе в директорския кабинет, подслушването му се оказа по-успешно.
— Само ти си виновна, Констанс — говореше леля Хилда. — Възпитала си това дете, без да го научиш на елементарна дисциплина.
— Има нужда от хубав пердах — изказа се леля Нели.
— Той не е виновен и няма да го закачате — чу Брени майчиния си глас, треперещ от сълзи, но решителен После долови, че споменаха името на Мармалад.
— Това изродено дяволче… трябва да се маха… ако не беше мисис Джексън… пред всички скандал… разорение за училището… разбира се, и Брени трябва да се махне.
За Брени това вече минаваше всякакви граници. Той блъсна вратата и влезе.
Трите жени седяха около масата в средата на кабинета. Майка му притискаше до лицето си носна кърпичка. Ръцете на леля Хилда бяха скръстени на широката й непримирима гръд. Леля Нели барабанеше с отрупани с пръстени пръсти. На масата лежеше „Черният красавец“, отворен на празните страници, така че да се виждат добре неприличните карикатури.
Очите на Брени се впиха в тях с ужас, като хипнотизирани. После някакъв странен импулс го накара да се разсмее истерично, неудържимо.
— Бренсън Фостър! — прогърмя из стаята гласът на леля Хилда. Но окичената с пръстени ръка на леля Нели беше тая, която плесна силно момчето по лицето.
— Престани… веднага!
Смехът на Брени секна така внезапно, както бе избухнал.
Той се приближи до майка си, потърси лицето й. Но то беше скрито зад кърпичката.
Леля Хилда запита:
— Бренсън, ти ли… ъ-ъ… направи тези… тези…?
Бренсън продължаваше да гледа майка си, без да обръща внимание на леля Хилда.
— Говори, лошо дете! — тросна се леля Нели.
Но Брени не отговори. Двете лели забъбриха едновременно. Брени бе уловил ръката на майка си и я стискаше. Докосването му като че ли й вдъхна кураж, защото най-после тя проговори.
— Хилда, Нели — заекна тя, — моля ви, оставете ни сами.
— Много добре. Констанс. Той си е твой син — Леля Хилда се изправи тежко — Ако установиш, че е невинен… в което не вярвам…
— Невинен — изсумтя леля Нели — Трябва му един хубав пердах.
Леля Хилда взе от бюрото една линия и я подаде през масата на Констанс. Двете лели излязоха.
Останал сам с майка си, за момент Брени беше безмълвен. Очите му отново се насочиха към страшната книга на масата. После изведнъж, почти яростно, я грабна и хвърли в огъня. Изпитваше странно задоволство, като гледаше пламъците, виещи се около образите на леля Хилда.
Големите кестеняви очи на майка му бяха вторачени въпросително в него.
— Ох, Брени, нима ти… Ох, не зная какво да правя… да беше жив баща ти…
Със сведени очи Брени отговори:
— Не съм го направил аз… ала искам те да не разберат, че не съм аз.
— Но, Брени…
— Готов съм да понеса боя. — Той взе линията от масата и я подаде.
— Но, Брени… щом си невинен…
— Готов съм да понеса боя — повтори той упорито.
— Ох, Брени, разбирам те. Не искаш да издадеш Марми.
Ала Констанс все тъй не помръдваше. Големите й кестеняви очи бяха пълни със сълзи. С внезапна решителност Брени изскубна линията от десницата й и заудря силно, болезнено лявата си длан. След всеки удар изпищяваше непресторено. После смени ръцете — заудря дясната. На шестия удар нададе
