— Да искам какво?

— Добре ме чу. — Той си взе една бисквита и крема сирене. — Каза ми, че в училище никога не си излизала на срещи. Обзалагам се, че никога не си преживявала тръпката да правиш любов на задната седалка.

Даяна вдигна поглед към тавана.

— Признавам, че съм пропуснала този специален ритуал на младостта.

— Не се тревожи, не е късно. — Той се облегна на плота и взе да дъвчи бисквитата. Усмихна се, защото знаеше, че идеята я заинтригува. — Ще отидем с маздата.

— Колата на Брандън няма задна седалка — отбеляза тя сдържано, докато режеше на ленти зеления пипер. — Нали щеше да използваш задна седалка?

— Със сигурност няма да вземем твоята кола. Много скучна е. Колата на Брандън е стилна. Освен това, става и на предната седалка.

— Имал си доста опит в онзи корвет, когато си бил ученик в гимназията, така ли е?

Колби я погледна замислено.

— Трудно ми е да си спомня. Минаха двадесет години. Но мисля, че ще си спомня веднага, щом паркирам колата.

Даяна се изкиска. Беше прекрасен кикот. Колби се взря в нея, осъзнавайки, че никога не я беше чувал да се смее така.

— Обзалагам се, че всичко ще си спомниш и то много бързо.

— Ей, да не се оплакваш? Каза ми, че не си имала възможност да излизаш с лоши момчета. И винаги си се чудела защо си пропуснала това. Е, аз ще запълня празнината в образованието ти.

— Как мога да откажа на такова великодушно предложение?

— Побързай и сложи вечерята на масата. Обзема ме въодушевление само като си помисля за скоростите на колата на Брандън.

— Боже, този проклет механизъм ще ме осакати, преди да свършим — изръмжа Колби два часа по- късно. — Трябва да съм си изгубил ума, за да предложа такова нещо.

— Може би просто си изгубил тренинг. — Даяна лежеше в скута му, сгушена между него и волана. Тя го погледна игриво, докато той се опитваше да си намери удобно място върху седалките.

— Според мен, проблемът е, че са уголемили предните седалки на съвременните коли. — И по този начин са повишили фактор „фрустрация“, помисли си той. Усещаше сладките заоблени задни форми на Даяна, които предизвикателно натискаха възвишението в дънките му. Усещането го възпламеняваше, но той почти не можеше да мърда.

— Да пуснем радиото, а? — попита Даяна. — Навремето имах приятелка, която излизаше с момчета като теб, та тя казваше, че винаги пускали радиото.

— Не мога да достигна нито ключа за запалването, нито копчето на радиото.

— Аз мога. — Даяна се изви в скута му.

— О! Жено, внимавай! — Колби изруга, когато опашката й натисна чувствителните му слабини. — Имам бъдещи планове за тази част от анатомията си.

— Съжалявам. — След миг колата се изпълни с езическия ритъм на рок музика от някаква далечна станция. — Ето, така е по-добре. Не трябва ли да си запалиш цигара сега?

— Не пуша — отвърна той и си пое дълбоко въздух, докато тя се наместваше между бедрата му. — Никога не съм пушил.

— О. Ами черно кожено яке? Не трябва ли да си облечен с такова яке?

— От двадесет години не съм имал такова яке.

— Проклятие. — Даяна се оживи. — Е, поне имаш дънки. А сега трябва да ме светнеш за това как ще го направим, и как искаш да ме докосваш, и как утре сутрин ще продължаваш да ме уважаваш, след като сме стигнали до края.

— За жена, която никога не е преживявала такова нещо, ти със сигурност знаеш доста.

— Казах ти, онази приятелка ми разказваше подробно за всичките си срещи.

— Какво се случи с нея?

— Свърши зле. Забременя и се наложи да напусне училище. После никога вече не я видях.

— Е, ние попе не трябва да се тревожим, че ще ти се случи такова нещо, нали? Ти вече си бременна и отдавна не ходиш на училище. Боже, жено, мисля, че си идеалното гадже за пич като мен. — Колби затаи дъх, докато я предизвикваше. Единственото нещо, за което Даяна не можеше да се шегува, беше нейната бременност.

— Предполагам, че е така — тихо отвърна тя. В очите й танцуваше лукаво пламъче. Тя посегна да откопчае ципа му.

Колби беше омаян. В нея имаше истинска страст. Той почувства вълнуващо облекчение, сякаш отнеха от раменете му огромно бреме. Усмихна се и промъкна ръка нагоре под блузката й.

— Няма ли да е по-лесно, ако я разкопчаеш?

— Разбира се. Но първо трябва да поровиш по гърдите на момичето. Ако започнеш да разкопчаваш блузата й направо, тя ще се почувства длъжна да протестира.

— Разбирам. По този начин тя може да се преструва, че не разбира какво се случва, докато вече не е късно да отметне ръката ти.

— Точно така. — Той простена от удоволствие, когато намери закопчалката на сутиена й и го освободи. — О, скъпа — прошепна той и хвана гърдите й в ръце. — Харесва ми. Много, много, много.

— Сега ли да ти кажа да спреш? — попита невинно Даяна.

— Ако го направиш, ще полудея. — Той измести левия си крак и сподави дъх, щом ръчката за скоростите отново го натисна. — По дяволите.

— Колби, добре ли си?

— Да — рече той без дъх. Не желаеше да спира точно сега, когато беше толкова възбуден. — Можеш ли да се повдигнеш малко?

— Така ли?

— Да. Леко, скъпа. По-леко. Ципът ми…

— О, съжалявам. Нека го отворя до долу.

— Не. Почакай малко. Не така. Вътре май нещо става. Нека аз го отворя. — Колби напипа ципа и започна да го сваля внимателно.

— Прозорците се замъглиха.

— Така и трябва — информира я Колби, докато се опитваше да си намери по-удобно място. — Замъглените прозорци са от съществено значение за ситуацията.

— Но нощта е толкова красива. Даяна посегна с ръка да избърше предното стъкло.

— Даяна. Ще ме съсипеш завинаги.

— О. Сега разбирам защо оставяш прозорците замъглени.

— Така ли? И защо? — изломоти гой, щом тя отново легна в скута му.

— За да не могат другите актьори да те видят.

— Какво по дяволите? Какви са тези други актьори? Само не ми казвай, че още някой е паркирал тук. Не чух да идва друга кола. — Колби се извърна и се вгледа през задното стъкло. — Не виждам друга кола.

— Ей там. В момента паркира, виждаш ли? Не можеш да чуеш двигателя. Шумът от водопада е много силен.

— Изключил е светлините си — бавно каза Колби, докато се взираше в слабото отражение на лунната светлина върху елегантната броня на колата. Формата на тази броня му навя спомени.

— Може би не иска да ни безпокои.

— Да се махаме — внезапно каза Колби. Той повдигна Даяна от скута си. — Хайде, скъпа. Премести се там.

— О, главата ми. — Даяна разтърка върха на главата си, която удари в покрива. — Не ми казвай, че се срамуваш, че някой може да ни познае. Вероятно са двойка тийнейджъри, които са тук по същата причина, поради която и ние сме тук.

— Всички в града познават тази кола. Достатъчно много са я виждали, докато Брандън беше тук. — Той

Вы читаете Споделен сън
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×