спомни, че беше гледала във филмите как героите се измъкват от водата и засипват лошите момчета с канонада от изстрели.

Нямаше почти никакъв шанс Спектър да не нападне втори път Еди. Но Еди щеше да е подготвен този път.

Единственото безопасно място беше скритата пещера.

Даяна не се поколеба. Не знаеше дали може да се изкачи по пътеката към входа на пещерата, но знаеше също, че няма друг избор.

— Спектър. Насам. След мен.

Кучето неохотно извърна поглед от Еди Спунър и тръгна след нея. С фенер в ръка Даяна започна да се катери по пътеката зад водопада.

Този път нямаше дъждобран и щеше да се намокри до кости, а нощта беше толкова студена.

Но в скритата пещера е топло.

— Къде си мислиш, че отиваш, кучко такава? Върни се.

Еди понечи да се изкатери на брега на езерото, като тъмна заплашителна сянка от недрата. Той се движеше бавно и някак странно. Даяна се успокояваше, че сигурно той не я вижда добре. Влезеше ли в сенките зад водопада, щеше да изчезне от полезрението му.

Тя изключи фенера, докато вървеше зад водопада. Спектър я следваше по петите. Затвори очи и извика отново при следващия пристъп на болка. Ревът на водата заглуши стенанието й. Нямаше да издържи на крака още дълго. Сигурно вече беше в предродилна треска, както се изразяват в книгите.

Спектър изведнъж изскочи напред, сякаш знаеше пътя и искаше да я води към нейното безопасно място.

Изкачването нагоре по пътеката беше най-дългата битка в живота на Даяна. Водеше я единствено примитивният й женски инстинкт. Сега единственото нещо, което имаше значение, беше да се добере до безопасно място, където да роди.

Скоро тя се облегна на Спектър, и впи пръсти в козината му. Той трябваше да я влачи последните няколко крачки. Тя знаеше, че нямаше да се справи без него.

Най-после стигнаха входа на пещерата. Даяна се спря, дишайки тежко. Тя не посмя да включи фенера, за да види дали Еди я преследваше по пътеката. Предполагаше, че е така.

Влезе в тъмната пещера и включи фенера, за да приготви всичко.

— Ей там, Спектър.

Кучето вече душеше пода на пещерата. Насочи се към входа на скритото вътрешно помещение, като че ли и той усещаше, че там е безопасно.

Неистова болка разтърси Даяна, когато влизаше в малкото помещение. Тя изпусна фенера и падна на колене. Внезапно я обля успокоителната топлина на езерото. Тя запълзя навътре на ръце и колене. Вече нямаше сили да се надигне на крака.

Тогава на светлината на фенера видя, че Спектър обръща глава към входа на пещерата и разбра, че Еди Спунър без съмнение я следваше.

— Вътре, Спектър. Стой тук, момче. Тук сме в безопасност. — Тя вече не поставяше под съмнение тази мисъл, но само това можа да изрече.

Кучето се върна при нея и неспокойно взе да я обикаля. Даяна простря сакото си върху каменния под до горещото езеро и изключи фенера. Не можеше да рискува светлината да бъде забелязана от входа и да издаде скривалището й.

Опита се да съблече дрехите си. Те бяха мокри, но на нея й беше ясно, че не само водопадът беше допринесъл за това. Тялото й също.

Сподави още един вик, когато усети следващата контракция. Сигурно навлизаше в преходната фаза, помисли си тя. Болката ставаше невероятно силна. Бяха й казали, че тази фаза е най-трудната.

„Трудна“ беше още един любим популярен евфемизъм на инструкторите и книгите, свързани с подготовката за раждане.

На обикновен език „труден“ означаваше безмилостна агония. Дженифър от апартамент 301 беше права. Даяна усети как в гърлото й се надига вик. Но в последната минута осъзна, че не може да извика. Това щеше да насочи Еди към скритото вътрешно помещение.

Колби, къде си? Имам нужда от теб сега. Ела при мен. Помогни ми.

Спектър седна на задните си лапи до главата й и взе да ближе лицето й. Тя напипа кожения му нашийник. Откопча го с треперещи ръце.

Когато следващата контракция дойде, тя захапа нашийника, за да сподави вика, който щеше да я издаде. В кулминацията на болката тя си каза, че няма значение дали Еди ще се появи, ще я намери и ще я убие. Поне агонията щеше да свърши.

Но тя не можеше да позволи да убият бебето й. Трябваше да защити детето на Колби.

В този миг й хрумна малка мисловна игра. Реши да брои до десет, след което да извади нашийника от устата си, и да даде воля на вика, който щеше да я убие.

Когато стигна до десет, реши, че може да издържи още десет секунди, без да крещи. Когато за трети път стигна до десет, направи усилие да брои до десет отново.

Броенето до десет стана най-важното нещо в света, единственото, което имаше значение. Тя го направи четири, пет пъти, и отново и отново, докато зъбите й не протриха дебелия кожен нашийник.

В един миг тя смътно долови, че Спектър лае силно, а после я изостави. Искаше да му каже да не вдига шум, но нямаше сили да го извика.

Тя отново броеше до десет. Челюстите й бяха сковани в агония. Тогава измъченото й от болка тяло бе обляно от ослепителна светлина. Затвори очи. Нищо нямаше значение. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за болката.

— Даяна.

Гласът на Колби прониза червения сумрак около нея. Тя отвори очи и видя мрачното му лице на светлината на фенера, който държеше.

— Знаех, че си жив — задъха се тя. — Знаех, че ще дойдеш. — Коженият нашийник падна от устата й и пещерата се изпълни от неистовия й писък на болка.

— Всичко е наред, скъпа. Аз съм тук.

— Татко? Къде си? Къде е Даяна? Тя добре ли е? О, Боже. Татко, тя ражда.

— Остави Даяна да се справи сама. — Но гласът на Колби беше безкрайно нежен и успокоителен, докато коленичеше до нея. — Всичко ще е наред, малка моя амазонке. Знаех, че добре ще се погрижиш за нашето дете, докато пристигна. Знаех, че мога да разчитам на теб.

Даяна се подчини на напиращата нужда да се освободи от нещото, което я тласкаше отвътре. Сега всичко щеше да е наред. Колби беше тук. Тя то чуваше как й говори тихо и дава на Брандън нареждания. Не се интересуваше какво говореха или вършеха. Колби знаеше какво да прави. Винаги е знаел. Тя се съсредоточи в раждането. Трябваше да даде всичко от себе си.

Няколко минути по-късно пещерата беше изпълнена от нов вик. Беше жизненият писък на едно здраво, новородено дете.

— Тя се появи, Даяна. Нашата малка Табита се появи.

Жива и здрава.

Даяна вдигна мигли и погледна Колби. Той коленичеше между нозете й. В ръцете си държеше дъщеря си, увита в дънковото яке на Брандън. На светлината на фенера, който държеше Брандън, тя виждаше триумф и щастие в очите на съпруга си.

— Обичам те, Даяна.

— Обичам те, Колби. — Даяна се отпусна. Този път, помисли си тя, Колби не се упражнява.

Той наистина го чувства.

— Имате посетители — съобщи медицинската сестра и пое спящото бебе от ръцете на Даяна. После го сложи в кошчето до болничното легло. — Да ги поканя ли?

Даяна кимна, вперила поглед в дъщеря си. Все още й беше трудно да повярва, че е станала майка. Вратата се отвори и влезе Брандън. След него вървеше Маргарет Фулбрук.

— Маргарет. — Даяна погледна другата жена с изненада и задоволство. — Боже Господи, изглеждаш

Вы читаете Споделен сън
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×