както винаги, хванати в царствен кок. Хубавите й кафяви очи пронизваха, а по лицето й бяха изписани суровите контури на неодобрение и горчивина.

— Добро утро, госпожо Фулбрук. Как сте? — Даяна се усмихна хладно и учтиво.

— Както винаги, добре. А вие госпожице Прентис? Вярно ли е, че се омъжвате за Колби Савагар?

— Новините бързо се разпространяват тук.

— Видях Ивлин Торп в магазина за хранителни стоки — нетърпеливо обясни Маргарет Фулбрук. — Тя ми каза. В началото не можех да повярвам. Вие имате вид на разумна, млада жена. Защо искате да се омъжите за Савагар? Да не би да сте забременяла, както се случи с моята дъщеря?

Директният въпрос уязви Даяна. Мислеше си, че е готова за среща с Маргарет Фулбрук, но въпреки това, тя се изчерви.

— Мисля, че това не ви влиза в работата, госпожо. Извинете ме, заета съм.

Колби се появи от другата страна на стъклените врати. Той влезе в малкото фоайе точно, когато възрастната жена присви очи в явно размишление. Тя изучаваше зачервеното лице на Даяна.

— Значи така? — Маргарет Фулбрук рече с хладно задоволство. — Четиридесет годишен и все още не се е научил да си държи ципа на панталоните затворен. Съчувствам ви, госпожице Прентис. Но не много. Предупредих ви да стоите далеч от този мъж.

Даяна едва не изпусна нервите си. Винаги бе чувствала съжаление към възрастната жена, отрекла се от собствения си внук в продължение на двадесет години, но това минаваше всякакви граници. Колби се приближаваше, а на лицето му беше изписано опасно изражение. След миг щяха да полетят искри.

Даяна се усмихна сдържано на Маргарет Фулбрук.

— Хубавото нещо на моята възраст е, че човек сам взема решения. Няма нужда да се вслушва в предупрежденията на околните.

— Даяна? — Колби се спря, но вече не беше сигурен дали изпитва враждебност. — Какво, по дяволите, става тук?

— Ето те и теб, Колби. — Тя се приближи до него и се надигна на пръсти да го целуне. — Прибрах пощата. Тръгваме ли?

Колби хвърли намръщен поглед към Маргарет Фулбрук.

— Да, да се махаме оттук.

— Един момент, вие двамата — отсече госпожа Фулбрук. — Чувам, че ще се жените тук. Внукът ми ще дойде ли от Портланд за сватбата?

— Не че е твоя работа, но да, Брандън ще бъде тук в петък — изръмжа Колби, с рамо отвори стъклената врата и я затвори при следващата забележка на възрастната жена.

— Какво стана? — попита той.

— Маргарет Фулбрук размишляваше защо бързаме да сключим брак.

— Да, знаех си. Проклета вещица. — Колби се спря до джипа и с длани обхвана лицето й. — Добре ли си, скъпа?

— Все още, като си помисля, че съм бременна, се чувствам някак унесено — откровено отвърна тя.

— От теб ще излезе добра майка, щом се установиш и наредиш приоритетите си. Все още си в паника, но щом мине тази част, ще се чувстваш чудесно.

— Откъде знаеш?

— Защото съм го изпитал, забрави ли?

Даяна го хвана за китките и го погледна с любопитен поглед.

— О, Колби, знам, че си го преживял, но не е честно отново да го изпитваш.

— Ако още веднъж повдигнеш темата за това кое е справедливо и кое не, наистина ще се ядосам. Няма връщане назад и за двама ни, затова да не говорим повече. Мислех, че съм се изразил ясно?

Тя кимна и неуверено се усмихна.

— Да, така е. И си прав. Вече няма да повдигам тази тема.

— Добре. Да идем на пазар сега. — Колби погледна в джипа. — Стой мирен, идиот такъв, веднага се връщаме.

Спектър отегчено го погледна.

— Ти и кучето ми имате някакъв напредък в отношенията си — отбеляза Даяна. — Поне вече не ръмжите един на друг открито.

— Не бих имал доверие на тази муцуна, ако можех да го изхвърля. А що се отнася до това, че му даваш прекалено много храна, не е честно. Ако тези дни той се държи добре с мен то е защото знае, че живее под моя покрив и ще бъде изхвърлен, в случай че се опита да извърши някоя беля. Това не е сваляне на напрежението, а борба за власт. За момента Спектър е минал в нелегалност.

— Мисля, че се отнасяш към него не съвсем почтено. Та той е само едно куче. Колби.

— Ха, той те ревнува от мен. Преди да се появя аз, той беше единственото същество от мъжки род в живота ти. — Колби хвърли поглед на писмото в ръката й. — С изключение на този проклет твой шеф. Какво ти пише този път?

Даяна отвори плика, докато вървяха към хранителния магазин. Тя бързо прегледа съдържанието на писмото.

— Казва, че моето място все още ме чака, а работата се натрупва и те наистина можели да се възползват от услугите ми. Смята, че може да издейства повишение за мен, ако се върна от отпуск веднага.

— Забрави.

— Не съм толкова сигурна, Колби. Мислех си, че връщането ми на работа в „Карутърс и Иейл“ ще е добро решение, докато се появи бебето. Ще се чувствам неловко, ако трябва да започна съвсем нова работа в друга компания, а после ще се наложи да изляза в отпуск по майчинство още първата година. А за „Карутърс и Иейл“ работя от години, и що се отнася до мен, те са ми длъжници.

— Наистина са ти длъжници, след като ти отказаха да те повишат, само затова, че си жена.

— Не разбираш ли? Бих могла да продължа да се занимава със същото, докато се роди детето, а после ще напусна. Нека да им е за урок, в същото време ще имам добре платена работа през следващите няколко месеца. След като се появи бебето ще започна да си търся постоянно място в друга фирма.

— Изобщо не е нужно да работиш, докато се появи бебето — раздразнено отвърна Колби. — Няма смисъл. Мога да те издържам, а през това време ти ще се приготвяш да ставаш майка. Много неща трябва да научиш по тази тема.

Даяна смутено го погледна. Не желаеше да започва спор, но искаше Колби да разбере.

— Нали знаеш отношението ми към работата?

— Знам, че не желаеш да си финансово зависима от мъж, но това са глупости в нашето положение. Много добре знаеш, че няма да избягам и да те изоставя.

— Знам, но…

— Но все още не можеш да повярваш напълно, нали? Забрави, че ще си търсиш работа за следващите няколко месеца. Довери ми се, Даяна. Аз ще се погрижа за теб. След като се устроиш и почувстваш майчинството, ще имаш достатъчно време да си търсиш друга работа.

Той не разбираше, а тя не желаеше да спори точно в този момент. Даяна мълчеше, докато влизаха в малкото заведение.

— Е Савагар. Чувам, че трябва да готвим поздравления.

— Добро утро, Брайън. — Колби хладно се усмихна на мъжа зад щанда. — Правилно си чул.

— Е това е страхотно. Пожелавам късмет и на двама ви. — Тъмнокосият, леко пълничък мъж зад щанда беше горе-долу на годините на Колби, може би малко по-млад. Носеше очила, а косата му изтъняваше. Имаше открито, весело изражение. Казваше се Брайън Макдонълд, и въпреки че се държеше предпазливо с Колби, сякаш не беше сигурен дали ще е добре посрещнат, той беше един от малцината, които се отнасяха с Колби като със стар приятел.

— Този път ще останеш тук за сватбата си, няма да тичаш в Рено, а? — усмихна се Брайън. В следващия миг започна да се чувства някак неловко от шегичката си.

Колби го погледна спокойно, от което любопитството на Брайън нарасна.

— Миналият път нямах кой знае какъв избор.

— Вярно е. Никой свещеник в страната не би венчал теб и Синтия, ако семейство Фулбрук беше

Вы читаете Споделен сън
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×