Кейси знаеше, че повредите са най-малки в предния салон. Но дори тук имаше няколко счупени седалки, по пода се въргаляха откъснати облегалки за ръце. Вратичките на багажните отделения под тавана висяха на пантите си, кислородните апарати бяха спуснати, някои от тях липсваха. По мокета на пода имаше кръв, също и по тавана. Част от седалките бяха оплескани с повръщано.
— Боже мой! — прибледня Ричмън и притисна носна кърпичка към лицето си. — И всичко това е станало в резултат на някаква
— Почти изключено — поклати глава тя.
— Но защо тогава пилотът…
— Все още не знаем.
Кейси се насочи към пилотската кабина. Вратата беше застопорена в отворено положение, вътрешността изглеждаше нормално. Планът на полета и останалите книжа липсваха. На пода се виждаше бебешка обувчица. Тя се наведе да я разгледа и забеляза някакъв смачкан уред зад вратата. Беше видеокамера. Наведе се да я вдигне, но тя се разпадна в ръцете й. Отдолу, сред кълба разноцветни кабели, блеснаха миниатюрно моторче и спукана касета. Подаде я на Ричмън.
— Какво да я правя? — попита младжът.
— Просто я дръж.
Умишлено се насочи към носа, тъй като си даваше сметка, че на опашката положението ще е още по- тежко. В главата ѝ започна да се оформя картината на нещастието.
— Този самолет е бил подложен на изключително силни височинни вибрации — каза тя. — Казано на обикновен език: рязко гмуркане и издигане…
— Откъде знаеш?
— От повръщането на пътниците. При странично клатене те падат от седалките и се търкалят, но повръщат само при височинни вибрации.
— Защо липсват част от кислородните маски?
— При падане хората инстинктивно се хващат за тях. А и тези счупени облегалки… Знаеш ли каква сила се изисква да счупиш облегалката на самолетно кресло? По проект те издържат натоварване от 16 тона. Хората в този салон са се търкаляли като зарове в чаша. При това доста време, ако съдим по пораженията…
— Колко дълго?
— Най-малко две минути — отвърна с лека въздишка Кейси. Цяла вечност за инцидент от подобен характер, добави мислено тя.
Обърнаха се, минаха покрай напълно разбитата студена кухня в предната част на коридора и влязоха в централния салон. Тук повредите бяха доста по-тежки. Почти всички кресла бяха счупени, на тавана червенееше огромно кърваво петно. По пода се търкаляха какви ли не вещи: обувки, разкъсани дрехи, детски играчки.
Екип чистачи със сини униформи, на които пишеше НОРТЪН КРИ, внимателно събираха вещите и ги поставяха в големи пластмасови пликове. Кейси се насочи към жената, която беше най-близо до тях.
— Открихте ли камери или фотоапарати? — попита тя.
— Досега фотоапаратите са пет или шест, две видеокамери — отвърна жената. — Какво ли няма тук… — Наведе се и измъкна някаква гумена помпичка изпод близката седалка: — Ето, и това…
Стъпвайки внимателно сред боклуците, Кейси продължи движението си към задната част на самолета. Прекоси още един тесен коридор и влезе в задния салон, разположен непосредствено преди опашката.
Ричмън тихо изхълца.
Вътрешността на салона изглеждаше така, сякаш беше смазана от гигантски юмрук. Седалките бяха сплескани, горните багажни отделения висяха на сантиметри от пода, панелите на обшивката по тавана се бяха пропукали и под тях се виждаха снопове разноцветни кабели в сребриста изолация. Кръвта беше навсякъде. Част от седалките бяха толкова просмукани, че изглеждаха кафяви. Тоалетните в дъното бяха разкъсани като след взрив. От огледалата не беше останало почти нищо, чекмеджетата от неръждаема стомана висяха като изкормени, ужасно разкривени.
Вниманието на Кейси беше привлечено от шестима санитари, които се бореха с някакъв голям пакет в левия горен ъгъл на кабината, увит в плътен бял найлон. В един момент пакетът помръдна, найлонът се разтвори и под него се показа човешка глава. Кожата на лицето беше сива, устата отворена, невиждащите очи бяха заковани в някаква точка ма тавана.
— Господи! — хлъцна Ричмън, обърна се и хукна навън. Кейси пристъпи по-наблизо. Трупът беше на китаец на средна възраст.
— Какво става тук?
— Съжалявам, госпожо — задъхано се обади един от санитарите. — Не можем да го измъкнем. Открихме го преди малко, здравата е размазан. Левият крак ни създава проблеми…
Човекът насочи фенерчето си нагоре. Левият крак на жертвата беше пробил багажното отделение и се беше заклещил сред сребристата изолация на многобройните кабели, които минаваха над илюминатора. Кейси направи опит да си припомни точно какви кабели минават оттам, дали някой от тях не е от жизнено значение за полета…
— Внимавайте да не прекъсвате нищо — каза тя. Откъм коридора се разнесе изненадано възклицание.
— Проклета да съм, ако съм виждала подобно нещо! — възкликна една от чистачките.
— Как се е озовала тук? — обади се друга.
— Един Господ знае, миличка…
Кейси отиде да види за какво става въпрос. Една от чистачките държеше синя пилотска шапка с кървав отпечатък от подметка отгоре.
— Къде я намерихте? — протегна ръка тя.
— Ей тук, до вратата на коридора — отвърна жената. — Доста далеч от кабината, нали?
— Да — кимна Кейси и завъртя кепето в ръцете си. В предната му част бяха пришити сребърни криле, в средата грееше златистият медальон на „Транс Пасифик“. От нашивките личеше, че това е капитанско кепе. Вероятно е принадлежало на командира на резервния екипаж, ако изобщо е имало такъв…
— Господи, Боже мой! Това е ужасно!
Кейси вдигна глава и видя Дъг Дохърти, който бавно вървеше към задния салон.
— Какво са направили с хубавия ми самолет? — простена той, после очите му попаднаха на Кейси. — Ти си наясно, нали? Тук изобщо не става въпрос за турбуленция. Те са си играли на делфинчета!
— Може би — промълви Кейси. На техния жаргон „игра на делфинчета“ означаваше серия от остри гмуркания и изкачвания — така, както го правят делфините във водата.
— Не може би, а сигурно — поклати глава Дохърти. — Изгубили са контрол над машината… Ужас, пълен ужас!
— Господин Дохърти? — повика го един от санитарите. Дебеланкото се обърна, лицето му посивя.
— Не ми казвайте! — простена той. — Там се е заклещил онзи нещастник, нали?
— Да, сър.
— Защо винаги точно на мястото, където се събират всички жизненоважни за полета системи… — Пристъпи към преградата и вдигна глава: — Кракът му ли се е заклещил?
— Да, сър.
Лъчът на фенерчето се насочи нагоре, Дохърти направи опит да се промъкне покрай поклащащия се труп.
— Можете ли да го придържате? Добре… Някой да има нож?
Един от санитарите му подаде ножица и Дохърти започна да реже. Подът се покри с парчета сребриста изолация. Ръцете на дебелия действаха бързо и сръчно.
— Окей — задъхано промърмори той. — Не е успял да улучи кабелния канал A59, пропуснал е и A47… Кракът му е малко вляво от хидравликата, вляво и от кормилните кабели… Ясно. Не е засегнал нито една от системите, които влияят на полета.
Санитарите придържаха трупа и мълчаливо го гледаха. Един от тях преглътна и някак смутено попита:
