— Да си видял хората да излитат от креслата си?
— Не съм.
— Да си видял ранени и смазани?
— Не — поклати глава Ричмън.
— Значи всичко е ясно — победоносно го изгледа през рамо Бърн.
— Но все пак е възможно да…
— Какво значи „възможно“? — отново пламна червенокосият. — Това да не ти е съд?
— Не, но…
— Ти си адвокат, нали?
— Да, но…
— Не е зле да си изясниш нещата, момче. При това веднага. Тук ние не се занимаваме с право. Правото е една кофа с лайна и нищо повече. Това тук е
Ричмън се намръщи, но очевидно беше решил да не отстъпва.
— Добре — кимна той. — Не е била турбуленция, но в такъв случай трябва да има доказателства за…
— Тук си прав — не го изчака да довърши Бърн. — Знакът за затягане на коланите. Първата работа на пилотите в случай на въздушни ями е да включат този знак и да отправят съответното предупреждение по радиоуредбата. Хората се закопчават, контузии няма. Но това копеле не е направило никакво предупреждение…
— Може би сигналът не работи…
— Я погледни нагоре — изръмжа Бърн и докосна някакъв бутон. Знакът за затягане на коланите светна, разнесе се звуков сигнал.
— Може би радиоуредбата не е била в ред.
— В ред си е — прозвуча гласът на Бърн през високоговорителите. — Сам можеш да се увериш в това, нали?
В рамката на отворената врата се появи фигурата на Дан Грийн — инспекторът от Областната служба. Беше леко запъхтян от стръмната стълба.
— Здрасти, момчета — извика той. — Нося ви разрешително за превоз на машината до Бърбанк. Предположих, че ще искате птичката си там…
— Искаме — кимна Кейси.
— Хей, Дан — обърна се да го изгледа Кени Бърн. — Много хубава работа свърши по задържането на екипажа!
— Майната ти! — озъби се Грийн. — Моят човек беше там точно една минута след кацането, но тези типове вече ги нямаше! — Извърна се към Кейси и попита: — Свалиха ли покойника?
— Още не, Дан. Доста се е оплел…
— Другите два трупа са отнесени, ето ти списъка на ранените. Разпределени са в различни болници във Уестсайд… — Подаде листа на Кейси и добави: — Неколцина останаха в лечебницата на летището…
— Колко?
— Шест-седем човека, включително две стюардеси.
— Мога ли да говоря с тях? — попита Кейси.
— Не виждам защо не — кимна Грийн. Кейси се обърна към пилотската кабина:
— Кога ще приключиш, Ван?
— Най-малко след час.
— Тогава ще взема колата…
— Да не забравиш и шибаното адвокатче! — заядливо подхвърли Бърн.
ЛАКС
10.42 ч.
Седнал зад волана на минивана, Ричмън изпусна въздуха от гърдите си:
— Господи, винаги ли са толкова любезни?
— Инженери — сви рамене Кейси и мислено добави: Какво си очаквал, нима не си се сблъсквал с подобни хора в „Дженерал Мотърс“? — В емоционално отношение са тринадесетгодишни, точно когато момчетата захвърлят играчките, забелязват момичетата и започват да мислят за други неща… Възпитанието им куца, обличат се зле, но едновременно с това са страхотно интелигентни и добре подготвени… Държат се арогантно, външни хора не могат да участват в тяхната игра.
— Особено пък адвокати…
— Всички, не само адвокатите. Те са като гросмайстори и нямат време за губене с аматьори. А в момента са под напрежение…
— Ти не си ли инженер?
— Аз? Не, не съм. Аз съм жена, аз работя в КК. Това са трите причини, поради които никой не ме брои. Сам видя, че Мардър ме назначи за говорител на комисията. Това е допълнителен удар. Инженерите мразят да контактуват с медиите.
— Медиите ще проявят интерес към случая, така ли?
— Може би не. Става въпрос за инцидент с чужд самолет, загинали са чужди граждани, извън територията на Щатите. Осовен това липсва визуален материал. Не, няма да ни обърнат никакво внимание.
— Но инцидентът изглежда сериозен…
— Това не е критерий — поклати глава Кейси. — Миналата година имаше двадесет и пет инцидента, предизвикани от турбуленции и въздушни ями. За кой от тях си спомняш?
Ричмън сбърчи чело.
— Катастрофата в Абу Даби, която отне живота на петдесет и шест души? — помогна му Кейси. — Или онази в Индонезия, при която загинаха двеста? Богота, сто петдесет и трима убити? Помниш ли някоя от тези катастрофи?
— Не — призна Ричмън. — Струва ми се, че помня някакъв инцидент, станал в Атланта…
— Да — кимна Кейси. — Имаше такъв инцидент, с ДС-9… Колко човека загинаха при него? Нито един. Колко бяха ранени? Нито един. А защо помниш именно този инцидент? Защото излъчиха подробен репортаж за него след новините в единадесет…
Миниванът напусна пистата, плъзна се под вдигнатата бариера на портала и излезе на улицата. Поеха по Сепълвида, към смътно очертаващата се в далечината грамада на болницата Сентинела.
— Както и да е — въздъхна Кейси. — Сега трябва да мислим за други неща. — Извади един портативен магнетофон от чантата си и го подаде на Ричмън. Към ревера му прикрепи малък микрофон, после се зае да му обяснява какво ще правят.
БОЛНИЦАТА СЕНТИНЕЛА
12.06 ч.
— Искате да знаете какво е станало? — ядосано попита брадатият мъж. Казваше се Бенет, беше на четиридесет години, работеше като дистрибутор на джинсите „Гес“. Посещавал фабриката за тяхното производство в Хонконг четири пъти годишно, неизменно летял с „Транс Пасифик“. Сега седеше изправен в болничното легло, главата и дясната му ръка бяха превързани. — Самолетът Замалко не падна, ето какво стана!
— Разбирам — кимна Кейси. — Но се питах дали…
— Всъщност, кои сте вие, по дяволите?
Тя му подаде служебната си карта и отново се представи.
— „Нортън Еъркрафт“? Какво общо има тук „Нортън Еъркрафт“?
— Ние сме производител на тези самолети, господин Бенет.
— На тези боклуци, искате да кажете? Майната ви, уважаема госпожо! — Бенет захвърли картата в лицето ѝ и изрева: — Махайте се по дяволите! И двамата!
