— С какво друго бих могла да ви помогна?
Напуснаха бокса. Ричмън се отдалечи на няколко крачки и едва тогава попита:
— Не ми ли каза преди малко, че при тези машини непредизвиканото спускане на елероните е изключено?
— Не съм казала, че е напълно изключено. Казах, че не вярвам да се случи на този модел самолети. Но ако инцидентът действително се дължи на такова нещо, въпросите ще бъдат далеч повече от отговорите…
— А автопилотът?
— Рано е да правим каквито и да било заключения — въздъхна тя и повдигна завесата на следващата болнична кабина.
— Трябва да е било някъде около шест сутринта — поклати глава Емили Дженсън. Беше жена на около тридесет години, през бузата ѝ минаваше кървавочервен белег. В скута ѝ спеше бебе. Съпругът ѝ лежеше в болничното легло, брадичката му беше стегната в метална шина, която опираше в рамото. Челюстта му беше счупена.
— Току-що бях нахранила бебето и разговарях с мъжа си. Тогава чух някакъв звук…
— Какъв звук?
— Някакво стържене, придружено с бучене… Стори ми се, че идва от крилото.
Лошо, рече си Кейси.
— Погледнах през илюминатора…
— Забелязахте ли нещо необичайно?
— Не. Всичко изглеждаше нормално. Помислих, че звукът идва от двигателя, но той си беше съвсем наред…
— Откъде грееше слънцето?
— Откъм моята страна.
— Значи е огрявало и крилото, така ли? — Да.
— Заслепяваше ли ви?
Емили Дженсън се замисли, после поклати глава:
— Не помня.
— Забелязахте ли да се включва знакът за затягане на коланите?
— Не. Изобщо не светна.
— Командирът направи ли някакво съобщение? — Не.
— Да се върнем на звука, който сте чула. Казахте, че бил стържещ…
— Нещо такова. Не съм сигурна дали го чух, или го усетих. По-скоро беше нещо като вибрация…
Вибрация!
— Колко дълго продължи тази вибрация?
— Няколко секунди.
— Пет?
— Повече. Може би десетина — дванадесет… Класическо описание на непредизвикано спускане на елероните по време на полет, помисли си Кейси.
— Ясно — кимна тя. — Какво стана после?
— Самолетът започна да пада — отвърна Емили Дженсън и наклони длан: — Ей така…
Кейси продължи да си води записки, но на практика престана да слуша. Умът ѝ механично се опитваше да подреди събитията в тяхната последователност, представяше си как ще процедират инженерите от екипа. Показанията на двете свидетелки съвпадаха — беше абсолютно ясно, че става въпрос за спускане на елероните. Вибрации и стържене в продължение на десетина — дванадесет секунди — точно това е времето, необходимо за спускането на елероните. Следва леко повдигане на носа, после рязко гмуркане. Разтърсването на корпуса е резултат от усилията на екипажа да стабилизира машината…
Каква бъркотия, Господи!
Емили Дженсън продължаваше да говори:
— Вратата на пилотската кабина беше отворена и аз чух алармените звънци… Смесваха се с някакви предупреждения на английски, които ми звучаха като запис…
— Спомняте ли си съдържанието на тези предупреждения?
— Мъжки глас повтаряше една единствена дума… „Падане, падане…“, или нещо подобно…
Автоматичната предупредителна система за полетно равновесие, рече си Кейси. Гласът е повтарял „претоварване, претоварване“, а не падане2…
Кейси се забави още няколко минути при Емили Дженсън, после изскочи навън.
В коридора Ричмън се обърна да я изчака и тихо попита:
— Този стържещ звук доказва спускането на елероните, така ли?
— Много е възможно — отвърна тя. Беше възбудена и напрегната, искаше ѝ се незабавно да съобщи новината на инженерите.
В дъното на коридора се появи едрата фигура на Майк Ли, сивата му коса проблесна. Какво по дяволите прави тук? Представителят на компанията няма право да разпитва пътниците!
В главата ѝ изплуваха думите на Кей Лианг:
Ли вървеше към тях и поклащаше глава.
— Майк, изненадана съм от присъствието ти тук! — остро рече Кейси.
— Аз пък мисля, че заслужавам медал — отвърна Ли. — Току — що убедих двама от пътниците да не ви дават под съд…
— Нямаш право да разговаряш преди нас с членовете на екипажа, Майк — хладно го изгледа Кейси.
— Ти какво? — изгледа я бившият пилот. — Да не би да си мислиш, че съм ги подучвал какво да говорят? Точно обратното: от техните показания вече съм наясно какво се е случило! — Помълча малко, после с твърд глас добави: — Съжалявам, Кейси, но Полет 545 е претърпял непредизвикано спускане на елероните! А това означава, че все още имате сериозни проблеми с Н-22!
— Какво искаше да каже Ли с това „все още“? — попита Ричмън докато вървяха към минивана.
Кейси въздъхна. Вече нямаше смисъл да премълчава истината.
— Означава, че и преди сме имали проблеми с елероните на Н-22 — отвърна тя.
— Чакай, чакай! — спря се Ричмън. — Това
— Точно така. И друг път сме имали проблеми с проклетите елерони, но не с такива тежки последици…
В КОЛАТА
13.05 ч.
— За пръв път се случи преди четири години, по време на полет за Сан Хуан — каза Кейси след като Ричмън даде газ. — Елероните се спуснаха по същия начин… Отначало приехме това като неизбежна случайност, но в рамките на два месеца последваха нови два инцидента. Разследването показа, че аварията става по време или след определени действия на екипажа. Най-често при смяна на екипажа във въздуха, веднага след като новия пилот проверява на компютъра полетните координати. Стигнахме до заключението, че лостът на елероните може да се задейства по чисто механични причини: смяна на местата, закачане на нечий ръкав, притискане от планшет… Такива неща.
— Ти се шегуваш! — стрелна я с недоверие Ричмън.
— Не се шегувам — поклати глава тя. — Оборудвахме лоста със застопоряващ механизъм, нещо като блокиращата позиция на автоматичната скоростна кутия при автомобилите… Но въпреки това случайното му
