12.
Тяхната къщичка беше долепена до развалините на нещо като огромен храм. В светлото небе чернееха разрушени арки и парчета от колони, а къщичката се таеше в сянка. Беше построена от камъни, събрани тук, в развалините. Почти се сливаше със стената на храма. Двете полукръгли прозорчета светеха като две големи очи.
„Не е много богато за един Светъл Рицар и Спасител на Града“ — помислих си аз.
Валерка почука по особен начин по скованата от груби дъски врата: един път, три пъти, още три пъти…
Нещо издрънча, вратата със стон потъна навътре. Видях Братлето — стоеше на прага и държеше в отпусната си ръка тежък, зареден арбалет. То погледна Валерка с мек упрек:
— Къде се бавихте? Аз ви чаках, чаках…
Валерка обгърна с ръка раменете му и ние мълчаливо влязохме вътре.
В малките глинени лампички, наредени край стените, гореше ярък пламък.
Валерка взе от брат си оръжието, извади от жлеба желязната стрела с топче вместо острие, натисна спусъка. Тетивата се отпусна с тежък звън, бръмченето й изпълни стаята.
Аз взех арбалета от Валерка. Това беше обкован с мед приклад със закрепен на него стоманен лък, зъбчато колело и лост за зареждане. Усуканата от жили тетива беше дебела колкото кутрето ми.
— Как зареждаш това чудо? — попитах Братлето.
Братлето заключваше вратата — резетата звънтяха. Обърна се и, кой знае защо, смутено ми обясни:
— По пет души обтягаме един арбалет и после си ги разпределяме…
След това повика Валерка, надигна се на пръсти и зашепна нещо на ухото му.
Валерка се разсмя:
— Стеснява се. Казва, че не знае с какво ще нахраним госта. Това не е гост, Васильок.
— Ти пък — тихичко каза Братлето и лекичко ръгна с лакът Валерка.
После то ме погледна с лукава искрица в очите и изтича зад сивата завеса от зебло. Домъкна и стовари върху масата чугунено котле. По стените на котлето се стичаха капки мляко. После донесе огромна препечена погача, притисна я до гърдите си и започна да реже големи филии с широкия нож на Валерка. Ах, как отведнъж изгладнях!
Вечеряхме около кръглата маса, кой знае как попаднала в тази къщурка (богаташка маса беше — с инкрустации и извити крака, само че много стара и скърцаща).
Когато вече привършвахме, от прозореца скочи в стаята безшумно мустакат рижав звяр. Седна до масата, примижа и замърка със силата на перална машина.
— Ами това Рижик ли е? — попитах аз. — Толкова грамаден ли е станал?
— Ами да — каза Братлето. — Ти, скитник такъв! Закъсняваш, а сега просиш.
То започна да храни уморения от скитане Рижик, а ние с Валерка се излегнахме на широкия, постлан с бяло кече нар. С още едно такова кече се покрихме. То бе много леко и меко като коприна.
Братлето духна лампите и се пъхна между нас.
— Я се мръднете малко. Цялото легло сте заели, хитреци такива…
То вече не се стесняваше от мен.
— Ти риташ насън — каза Валерка. — Легни до стената, та поне само аз да страдам.
— А, само не до стената… По нея лазят паяци, страх ме е.
— Нашият храбър барабанчик.
— Е и какво? Теб пък те е страх да скачаш от големия мост.
— Бърборко — ласкаво каза Валерка.
Рижик скочи на нара, дълго се въртя в краката ни, най-после се намести и замърка.
Затворих очи и за миг ми се стори, че съм на село, на гости у баба и че нощувам в плевника заедно с Алик Головин и Миша Маслов — мои съученици и приятели от детството. А в краката ни се е настанил бездомният, но обичан котарак Жорка.
Отново отворих очи. И чак сега забелязах в ярката ивица лунна светлина върху стената две рисунки. Отляво имаше портрет на мустакатия Рижик — смешен и много точен. Отдясно, малко по-високо, беше нарисуван ветроходен кораб — много красив, приличащ на испански галеон, но с по-нисък корпус. Платната бяха издути, а вълните, излизащи изпод форщевена, приличаха на криле.
— Кой ги е рисувал? — попитах аз.
— Васильок — каза Валерка. — Хубави са, нали?
— Хайде пък сега… — прошепна Братлето.
— Чудесно е нарисувано — казах аз. — Дори не знаех, че имате такива кораби.
— Имахме — въздъхна Валерка. — А сега пристанището опустя, корабите гният.
— Защо?
— Всички се боят, че вълните ще разбият дигите и целият бряг ще бъде потопен.
Братлето изведнъж се размърда и тихичко каза:
— Знаеш ли, когато се връщахме, искахме да станем моряци. А кораби няма.
— Но защо, защо не поправят дигите, защо са зарязали всичко?
— Няма време — отвърна със сърдита насмешка Валерка. — Нали е Ерата на Пурпурните Облаци — всички воюват!
Не помня дълго ли разговаряхме онази нощ. Но сутринта вече знаех много неща. Научих, че населението на Града се е разделило на две враждуващи групи и всяка обвинява другата в прекомерна жажда за власт и кръшкане от работа. Вождовете искат да получат важни постове, а простите граждани се бият за свои си неща: за правото да търгуват без данъци, да си строят къщи на мястото на развалините, за някакви почетни звания или за да си отмъстят за полузабравени стари обиди. А много хора се бият ей така, по навик или за да не ги осъдят съгражданите им. Какво да се прави — щом сраженията са предсказани от Книгите и дори Великият Канцлер е безсилен да ги предотврати…
Момчетата също се бяха разделили на две групи. Едните бяха станали барабанчици при стария херцог по прякор Големия Звяр, другите — факлоносци на вождовете от цеха на оръжейниците. Отначало възприемали всичко като опасна, но увлекателна игра. Отначало… Но после трябвало да погребват бащите си. Факлоносците и барабанчиците се срещали в едно и също училище, а тъгата не оставяла място за игри. А за сериозна вражда вече нямали сили. Случвали се сбивания, разбира се, понякога и до кръв, но никой не разбирал за какво всъщност трябва да се бият. А Сутрешният площад, където някога имало куклени театри и въртележки, обраствал с бурени… А факлите и барабаните били прекалено тежки…
После била Стената и някой от факлоносците изведнъж попитал: „А нашият ред кога ще дойде?“
В училище ги учели да слушат Книгите, но не всички момчета са добри ученици. И един ден някой за пръв път начертал на дъската ъгловатата спирала, разсечена с прав удар: старинния „Знак на преодоляното време“. Сега този знак придобил друг смисъл: „Да разбием предсказанията на Белия Кристал“. Възрастните — онези, които се досещали — само се подсмивали тъжно: нима можеш да промениш законите на Книгите?
Но много често децата не вярват на възрастните…
Научих, че съществува заговор. Дори план. Армиите винаги следват барабанчиците и факлоносците и децата бяха решили да съберат двете войски на старинната улица при крепостната врата. В стари времена тази улица се преграждала с железни решетки за защита срещу врага. Момчетата бяха намислили да проникнат във Верижната кула, където са механизмите, и да спуснат решетките, да разбият по този начин армиите на малки групи.
— И после какво? — попитах аз.
— Те няма да могат да се бият — каза Братлето. — И ние ще поискаме да дадат Клетвата на Огъня, че повече боеве няма да има.
— А ако откажат?
— Нека посмеят — мрачно каза Братлето.
И аз чух как тревожно въздъхна Валерка.
Сутринта Братлето отиде при барабанчиците, а ние с Валерка се поразходихме из Града. Беше слънчево
